Джеймс Патерсън - Котка и мишка

— Какво толкова е станало? — попита той, като се приближи. — Ежеседмичният гастрол на господин Смит. Нищо необичайно.

Затова пък иронията му си бе съвсем обичайна.

Сондра отправи поглед към плътната стена зяпачи около мястото на събитието и поклати глава. Навсякъде бе претъпкано от репортери и телевизионни екипи.

— Какво правят местните гении? — попита Пиърс и уточни: — Тия от полицията.

— Разпитват наоколо. Очевидно тук е бил господин Смит.

— Бобитата 12 12 Прозвище на английските полицаи. — Б.пр. сигурно искат да знаят дали някой не е видял малко зелено човече. С малки зелени зъбки, от които капе кръв.

— Точно така, Томас. Иди да хвърлиш един поглед.

Пиърс се усмихна с обезоръжаващ чар. Във всеки случай не така, както се усмихва един типичен агент от ФБР.

— Как само отегчено го каза… Все едно: Какво ще пиеш? Иди да хвърлиш един поглед.

Грийнбърг поклати глава, обрамчена от тъмни къдрици. Бе висока почти колкото Пиърс и хубава в тесния смисъл на думата. Винаги се опитваше да се държи добре с Томас. Всъщност не й беше толкова трудно.

— Май съм претръпнала вече — каза тя. — Питам се от какво ли?

Двамата разбутаха тълпата и се приближиха към местопрестъплението, което бе точно под високата, намазана с восък алуминиева статуя на Ерос. Една от най-известните забележителности на Лондон, статуята бе емблема и на вестник Ивнинг Стандарт . Макар хората да знаеха, че статуята представлява символ на еротичната любов, по-често я считаха за олицетворение на християнското благодеяние.

Томас Пиърс показа служебната си карта и се приближи до „тленния чувал“, използван от господин Смит за пренасяне останките на главен инспектор Дрю Кабът.

— Сякаш излиза от страниците на някой готически роман — каза Сондра Грийнбърг.

Бе коленичила до Пиърс и двамата сякаш бяха партньори, дори брачна двойка.

— И Смит ви се е обадил? Тук, в Лондон? Оставил ви е гласова поща? — попита Пиърс.

Грийнбърг кимна.

— Какво мислиш за трупа? Смит е натъпкал чантата с части от него, и то толкова внимателно подредени, сякаш е искал да събере всичко.

Томас Пиърс се намръщи.

— Превъртял тип, отвратителен касапин!

— И защо на Пикадили? Пъпа на Лондон. Защо точно под Ерос?

— Оставя ни улики, някакви очевидни улики. Само дето не можем да ги разберем — отвърна Пиърс и продължи да клати глава.

— Тук си прав, Томас. Защото не говорим марсиански.

Престъпността си върви ли, върви напред.

На другата сутрин двамата със Сампсън отидохме до Уилмингтън, Делауеър. Вече бяхме идвали в града на Дюпон още преди няколко години, когато устроихме хайката за Гари Сонежи. През цялото време на пътуването — което трая два часа — натисках газта на поршето до пода.

Тази сутрин бе започнала с няколко добри новини. Бяхме разплели една от загадките по случая. Проверих в кръвната банка на болницата „Сейнт Антъни“ и се оказа, че от семейните ни запаси липсва цяла банка моя кръв. Някой си бе дал труда да влезе с взлом и да ми задигне кръвта. Гари Сонежи? А кой друг? Старае се непрекъснато да ми доказва, че в моя живот нищо не е сигурно.

Сонежи всъщност бе измислено име, което Гари бе използвал като част от плана за отвличане на две деца от Вашингтон. Странното име бе възприето от пресата и в момента именно с него си служеха и ФБР и медиите. Истинското му име бе Гари Мърфи. Бе живял в Уилмингтън с жена си Мередит, или иначе казано — Миси. Имаха една дъщеря — Рони.

Всъщност Сонежи бе името, което Гари бе възприел, когато — заключен като малък в мазето — си е представял какви престъпления ще върши, като порасне. Твърдеше, че бил сексуално насилван от един съсед в Принстън — начален учител на име Мартин Сонежи. Заподозрях сериозни проблеми с някой роднина, вероятно с дядо му по баща.

Малко след десет часа пристигнахме пред къщата на Сентръл Авеню. Приветливата улица бе пуста, ако се изключеше момчето с ролерите, опитващо се да се справи с тях пред къщата. Тук трябваше да има полицейски пост, но по някакви неизвестни причини нямаше. Поне все още не се виждаха никакви признаци на такъв.

— Мамка му, тая малка спретната уличка направо ме убива! — каза Сампсън. — Всеки момент очаквам от някоя къща да се появи Алфред Хичкок.

— Който и да е, само да не е Сонежи — промърморих аз в отговор.

Колите, паркирани и от двете страни на улиците, бяха американско производство — от ония марки, дето напоследък се смятаха за много шик — шевролет, олдсмобил, форд, няколко пикапа „Додж Рам“.