Джеймс Патерсън - Котка и мишка

— Играем си тук игрички — подвикнах й аз в отговор.

— Ще си изгубиш ризата, ако играеш срещу тези двама млади професори, Алекс — предупреди ме тя. — Жаждата им за знания не знае граници. И познанията им са вече енциклопедични.

— Ен-ци-кло-педични — ухили се Джани. — Кейкуок — викна тя и направи няколко стъпки от този стар танц, идваш още от времето на робството.

Веднъж я бях научил да го играе, свирейки на пианото. Кейкуок — музиката всъщност е предшественица на съвременния джаз. В нея са смесени ритми от Западна Африка с класически мелодии и маршове от Европа. В миналото, по времето на памучните плантации, се правели състезания и онзи, който играел танца най-добре, получавал за награда торта 10 10 На английски „кейк“. — Б.пр. .

Всичко това Джани го знаеше и всъщност играеше проклетия танц като професионалистка, дори прибавяйки и някои съвременни стъпки. Освен това можеше да имитира и прочутата „Слонска стъпка“ на Джеймс Браун, както и обратния вървеж на Майкъл Джексън.

След вечеря измихме съдовете и после слязохме в мазето за уроците по бокс, провеждани веднъж на всеки две седмици. Деймън и Джани бяха не само умни, но си падаха малко и гадинки. В училище гледаха да не се заяждат с тях.

— Малко мозък и мръсен ляв прав! — хвалеше ми се Джани понякога. — Трудно се излиза срещу такава комбинация.

Свършили с бокса, тримата най-сетне се оттеглихме в хола и Рози се сгуши в скута на Джани. Тъкмо гледахме един бейзболен мач, когато Сонежи отново се върна в мислите ми.

От всички убийци, с които ми се е случвало да си имам работа, той бе най-страшен. Сонежи бе целенасочен, склонен към крайности и лишен от каквито и да било задръжки. Имаше мощно въображение, подхранвано от гняв, и действаше, ръководен от фантазиите си.

Преди много месеци Сонежи ми се бе обадил по телефона, за да ми каже, че ми е оставил вкъщи котка — малък подарък. Знаеше, че сме я приютили при нас и че я обичаме много. Каза ми, че всеки път, когато погледна към котката, ще си мисля: Гари е у нас, Гари е тук.

Тогава си помислих, че Гари е видял бездомната котка да обикаля около къщи и веднага е измислил цялата тази история. Много обичаше да лъже, особено ако с лъжите си можеше да навреди на някого.

Тази нощ обаче, след като знаех, че Сонежи отново вилнее безконтролно наоколо, в главата ми се загнездиха някои лоши мисли за Рози. Уплаших се съвсем не на шега.

Гари е у нас. Гари е тук.

Замалко не изхвърлих котката от къщи, но това не можеше да бъде разрешение на въпроса в момента, затова изчаках до сутринта, за да направя онова, което трябваше да се направи с Рози. Този проклет Сонежи! Какво иска сега от мен? Какво иска от семейството ми? Какво може да е направил на Рози, преди да я остави вкъщи?

Чувствах се като предател спрямо децата и бедната малка Рози. Сутринта се качих на колата и карайки към Куонтико, търсех оправдание за нехуманното си поведение. Подвеждах децата и вероятно вършех ужасно нещо, но друг избор не виждах.

Още преди да тръгнем, успях да подмамя Рози в една от онези отвратителни клетки, използвани за пренасяне на малки животни. Бедното създание се размяука и задраска така, че не издържах и я пуснах.

— А сега се дръж прилично — опитах се да бъда строг аз. После добавих: — Ооо, бесней, ако искаш!

През цялото време на пътуването Рози не спря да подсилва усещането ми за вина и да ме кара да се чувствам отвратително. Явно е научила тези номера от Деймън и Джани. Но, разбира се, и представа си нямаше колко силно трябва да ми се сърди. Всъщност кой знае. Котките имат такава интуиция…

Страхувах се, че красивата червеникавокафява абисинка може да се наложи да бъде умъртвена още тази сутрин. Не знаех дали изобщо някога ще успея да обясня това на децата.

— Недей да драскаш седалките! И само посмей да ми се качиш на главата! — карах й се аз, но с мек и успокоителен глас.

Тя измяука няколко пъти, но общо взето пътуването до щаба на ФБР в Куонтико мина спокойно и без произшествия.

Вече бях говорил с шефа на „Лабораторни анализи“ Чет Елиът. Човекът ни чакаше. В едната си ръка носех котката, а клетката самотно се поклащаше в другата.

Нещата взеха доста да загрубяват. Сякаш за да влоши ситуацията, Рози се вдигна на задните си крака и потърка нос в бузата ми. Погледнах я в прекрасните зелени очи и едва не се върнах.

Чет се бе облякъл в предпазни дрехи — бял лабораторен гащеризон, бели латексови ръкавици и специални очила, вдигнати на челото. Приличаше на извънземен. Погледна първо котката, после вдигна очи към мен.