Джеймс Патерсън - Котка и мишка

— Намери ми разписание на влака и специално на този, дето пристига тук в пет и десет. Искам отново да проверя къде е спирал.

По-младият детектив се спусна да изпълни командата на Голдман.

— Чухме, че тук е имало три намушквания с нож, три смъртни случая, така ли е? — обади се най-сетне и Сампсън.

Знаех, че му взима мярката и вероятно е дошъл до заключението, че вижда пред себе си нюйоркски задник от най-чист вид.

— Това го пише на първа страница на всички вестници — изстреля Голдман с крайчеца на устните си.

Бе мръсна забележка и освен това безцеремонно подхвърлена.

— Питам ви, защото… — започна Сампсън, продължавайки да опитва да се сдържи.

Голдман го прекъсна с груб жест на ръката.

— Елате да ви покажа мястото на убийствата — насочи той вниманието си обратно към мен. — Може би това ще ви подсети още нещо за Сонежи.

— Детектив Сампсън ви зададе въпрос — казах аз.

— Да, но това е безсмислен въпрос. Нямам време за подобни въпроси. Както вече ви предложих, хайде да вървим напред. Сонежи е на свобода някъде из моя град.

— А ти от ножове разбираш ли? Много ли случаи си имал с прободни рани? — попита го Сампсън.

Виждах, че вече започва да губи самообладание. Бе се надвесил над Манинг Голдман. Всъщност и двамата се бяхме надвесили.

— Да, имал съм доста случаи с прободни рани от нож — отвърна Голдман. — Освен това знам какво целите с този въпрос. Малко вероятно е Сонежи да убие трима от трима с нож. Е, да ви кажа тогава — неговият нож е бил двуостър, назъбен от двете страни и наточен като бръснач. Всяка от жертвите му е клъцната, сякаш върху нея е работил хирург от Нюйоркския медицински център… А, да. И освен това е натопил острието в цианкалий. Убива те за по-малко от минута. Тъкмо щях да ви го кажа.

Сампсън се дръпна назад. Това с отровата бе ново за нас. Джон разбра, че трябва да изчака и да чуе онова, което Голдман има да ни казва. Не можехме да превръщаме това в лични търкания, и то в Ню Йорк. Поне не още.

— Споменава ли се нещо за ножове в досието на Сонежи? — Голдман отново говореше само на мен. — Отрови?

Разбирах, че иска да ме изцеди, да ме използва. Но с това нямах проблеми. Да получаваш и да даваш е есенцията на всички случаи, попадащи в сферата на различни юрисдикции.

— Ножове ли? Преди време уби с нож един агент на ФБР. Отрови? Не знам. Няма да се изненадам. Освен това е стрелял с различни пушки още като юноша. Сонежи обича да убива, детектив Голдман. Бързо схваща, затова нищо чудно да се е научил. Пушки, ножове, а сега вече и отрови.

— Повярвай ми, наистина се е научил. Дошъл е и си е излязъл оттук само за две минути. И след себе си е оставил три трупа просто така — щракна Голдман с пръсти.

— А имаше ли много кръв? — попитах аз.

Това бе въпросът, който ми се бе въртял в главата по време на целия път от Вашингтон дотук.

— Имаше адски много кръв. И трите жертви са били намушкани дълбоко. Две от гърлата бяха прерязани. Защо?

— Може да има някаква нишка, свързана с всичката тази кръв. — Разказах на Голдман за едно от откритията ми на Юниън Стейшън. — Снайперистът във Вашингтон направи истинска касапница. Сигурен съм, че Сонежи го е сторил нарочно. Използвал е куршуми с кух връх. Освен това по пушката е оставил следи от моята кръв.

Той дори вероятно знае, че в момента съм в Ню Йорк — помислих си аз. — И вече не съм много сигурен кой кого преследва.

През следващия час Голдман, с плътно следващия го по петите партньор, ни разведе из Пен Стейшън, обръщайки особено внимание на трите лобни места. Нарисуваните с тебешир очертания на телата още не бяха изтрити и жълтата лента, която ги ограждаше, само увеличаваше блъсканицата из и бездруго претъпканата гара.

След като привършихме с огледа, двамата нюйоркски детективи ни отведоха на уличното ниво, откъдето се предполагаше, че Сонежи е взел такси за града.

Внимателно наблюдавах Голдман, гледах го как работи. Бе доста добър. Интересен бе начинът, по който се разхождаше наоколо. Носът му бе вирнат малко по-високо от носовете на простосмъртните наоколо. Стойката му придаваше високомерен вид, независимо от начина, по който бе облечен.

— Според мен обаче е взел метрото — казах аз, когато застанахме на шумното Осмо Авеню.

Над главите ни имаше огромно табло, на което пишеше, че „Кис“ скоро щели да изнасят концерт в Медисън Скуеър Гардън. Жалко, налагаше се да го изпусна.

Голдман се усмихна широко.

— И аз си помислих същото. Свидетелите си противоречат по това накъде е поел. Питах се дали вече си си съставил мнение. И аз мисля, че Сонежи е хванал метрото.