Джеймс Патерсън - Котка и мишка

— Ето какво ще те питам. Ако за този наш малък сеанс сега ти взема пари, да речем — деветдесет долара, тогава може би ще бъдеш по-склонен да приемеш съвета ми, нали?

И двамата се разсмяхме на лукавата й шега, плод на уникалното й чувство за хумор.

— Кристин не иска да се вижда с мен.

— О, боже! — възкликна Нана.

— Да, точно така — „о, боже“. Не иска да има нищо общо с детектив по убийствата.

Нана се усмихна.

— Колкото повече чувам за Кристин Джонсън, толкова повече ми харесва. Умно момиче. Има глава на тези прекрасни рамене.

— Ще ме оставиш ли да говоря? — попитах я аз.

Нана смръщи вежди и ме погледна сериозно.

— Ти винаги си готов да кажеш какво точно искаш, само че не подбираш подходящия момент. Обичаш ли тази жена?

— Още като я видях за първи път, почувствах нещо необикновено. Сърцето поведе главата. Знам, че звучи малко налудничаво.

Тя поклати глава и едновременно с това успя да отпие от чая си.

— Алекс, колкото и умно момче да си, понякога сякаш виждаш нещата в обратен ред. Изобщо не звучи налудничаво. Звучи така, сякаш за първи път, откакто Мария умря, се променяш, и то към по-добро. Защо не огледаш уликите, с които разполагаме? Отново си върна живата и пружинираща походка. Очите ти блестят и са готови да се усмихнат. Напоследък си добър дори с мен. Събери всичко това наедно и какво се получава? Сърцето ти отново работи.

— Но тя се страхува, че работата ми е опасна и може да ме убият. Съпругът й беше убит, не помниш ли?

Нана се надигна от стола си. После тежко заобиколи масата и спря съвсем близо до мен. Годините я бяха смалили дотолкова, че се обезпокоих. Не можех да си представя живота си без нея.

— Обичам те, Алекс — каза тя. — Каквото и да правиш, аз пак те обичам. Ожени се за нея. Поне заживейте с нея заедно. — Тук тя млъкна и се засмя. — Не мога да повярвам, че го казах.

Нана ме целуна, след което тръгна да си легне.

— Аз наистина имам поклонници — подвикна тя вече от коридора.

— Ами омъжи се за някого от тях тогава — подхвърлих аз.

— Аз не съм влюбена, убиецо на лимонови кексове. Ти си влюбеният.

Първото нещо, което направихме двамата със Сампсън сутринта, или по-точно в шест и тридесет и пет, бе да хванем влака за нюйоркската Пен Стейшън. Щяхме да стигнем дотам почти толкова бързо, колкото и да отидем до летището, да се мотаем, докато паркираме, да се бавим из авиокомпаниите… Освен това ми се искаше да помисля още малко.

Теорията, че колячът от Пен Стейшън е бил Гари Сонежи, бе лансирана от Нюйоркското полицейско управление. Първо трябваше да науча нещо повече за убийствата в Ню Йорк, но ситуацията за привличане на внимание беше същата, в каквато Сонежи се бе подвизавал и по-рано.

Пътуването във влака бе приятно и удобно и през по-голямата му част имах чудесна възможност да помисля за Сонежи. Това, с което не можех да се примиря, че не мога да си обясня, бе защо Сонежи вършеше престъпления, прилични повече на актове на отчаяние. Изглеждаха ми самоубийствени.

Бях разпитвал Сонежи десетина пъти, откак го бях арестувал преди няколко години. Тогава изобщо не ми се видя самоубийствен тип човек. Бе твърде голям егоист, дори мегаломан.

Може би копираше нечии престъпления. Обаче това, което в момента правеше, го нямаше никъде. Какво се е променило? Сонежи ли ги вършеше тези убийства? Дали това не е някой номер или отвличаща маневра? Да не би да е капан? Как, по дяволите, е нацапал онзи снайпер на Юниън Стейшън с моята кръв?

Добре, капан. Но капан за какво? Поради каква причина? При Сонежи всичко си имаше причина.

Тогава защо убива съвършено непознати на Юниън и Пен? И защо само на гари?

— Брей, от челото ти се вдига пушек бе, Сладур. Усещаш ли го?

Сампсън премести погледа си от мен към останалите пътници около нас.

— Виждате ли? Малки струйки дим. Ето тук . И тук .

Той се наведе към мен и започна да ме удря със сгънатия си вестник, имитирайки гасене на огън.

Сампсън обикновено предпочиташе фронтално нападение пред флангови заобикалки, но смяната на тактиката този път даде добри резултати. И двамата започнахме да се смеем. Дори и пътниците около нас усмихнато вдигнаха глави от вестниците, кафетата и лаптопите си.

— Тю! Замалко да изгори момчето. Пожарът е потушен — обяви Сампсън и се закиска тихичко. — Леле, главата ти е гореща като ада. Сигурно си провеждал мощна мозъчна атака срещу нещо. Прав ли съм?

— Не, мислех си за Кристин — казах му аз.