Джеймс Патерсън - Котка и мишка

Заел е внимателно позиция на кулата точно под цифрата VI на часовника и в 11:48 сутринта открил огън. До себе си, на широката метър и осемдесет наблюдателна площадка, опасваща кулата, той сложил мачете, тежък армейски нож, 6-милиметрова карабина „Ремингтън“, 35 милиметров „Ремингтън“, пистолет „Лугер“ и 357 револвер „Смит и Уесън“.

Местната полиция изстреляла около хиляда патрона по него и унищожила почти целия циферблат на часовника, но им отнело почти час и половина да сложат край на стрелбата и на Чарли Уитман. Цял свят се смая от дързостта му, уникалния му възглед за живота и гледната му точка. Целият проклет свят си взе бележка.

Някой блъскаше по вратата на хотелската му стая! Звукът го свали на земята. Внезапно си спомни къде се намира.

Бе в Ню Йорк, стая 419 на хотел „Плаза“, за който бе само чел като малък. Винаги си бе представял как пристига с влак в Ню Йорк и отсяда в хотел „Плаза“. Е, ето че вече бе тук.

— Кой е? — попита той, без да става от леглото, измъквайки пистолета изпод завивките и насочвайки го към шпионката на вратата.

— Камериерката — чу се женски глас със силен испански акцент. — Искате ли да ви оправя леглото?

— Не, така ми е добре — отвърна Сонежи и се усмихна.

Всъщност, сеньорита, готвя се да направя така, че Нюйоркското полицейско управление да заприлича на стадо полуумни некадърници, каквито са наистина. Стига с това оправяне на леглото, гледай си там шоколадовите дражета и не ме закачай.

Всъщност…

— Хей! Я ми донеси малко от ония шоколадови дражета. Много ми харесват. Яде ми се нещо сладко.

Гари Сонежи се облегна на таблата на леглото и продължи да се усмихва, а в това време камериерката отключи вратата и влезе. Той си помисли дали да не я оправи, да я изчука, но му мина през ума, че идеята не е добра. Искаше му се да прекара една нощ в хотел „Плаза“. Бе чакал това от години. Струваше си риска.

Но това, което най-много му харесваше, това, което правеше работата толкова съвършена, бе, че никой нямаше представа как щеше да свърши всичко.

Никой не би могъл да предскаже края на тая история.

Нито Алекс Крос, нито който и да било друг.

Заклех се, че този път няма да се оставя Сонежи да ме обсеби. Нямаше да му позволя да завладее мислите и душата ми.

Успях да се върна навреме от Ню Йорк за късна вечеря с Нана и децата. Деймън, Джани и аз подредихме долу и започнахме да слагаме масата. За музикален фон си пуснахме тихите мелодии на Кийт Джарет. Всичко бе прекрасно. Така трябваше да бъде и тази мирна картинка ми действаше като специално отправено към мен послание.

— Тате, ти направо ме смая — каза Джани, докато сновяхме напред-назад и слагахме „онези“ прибори, чинии и чаши, събрани през целия ни съвместен живот с Мария. — Ти си ходил чак до Ню Йорк. И не само това, ами и се върна навреме за вечеря. Много добре, тате!

Тя сияеше, кискаше се и от време на време ме потупваше по ръката. Тази вечер бях добър баща. Джани бе доволна. Бе възприела играта ми изцяло. Поклоних се изискано.

— Благодаря ти, скъпа дъще. А сега да те питам. Какво разстояние според теб съм изминал?

— В километри или в мили? — обади се от другата страна на масата Деймън, който тъкмо слагаше салфетки, сгъвайки ги като в ресторантите. Понякога това момче много обичаше да привлича вниманието върху себе си.

— В каквото искате — отвърнах аз.

— Около двеста четиридесет и осем мили в едната посока — каза Джани. — К’во ши кайш?

Направих супер изумена физиономия и обърнах широко отворените си очи нагоре. Понякога и мен ме бива да привличам вниманието върху себе си.

— А сега аз съм смаяният. Много добре, Джани!

Тя се поклони непохватно и след това приклекна, разперила поличката си встрани.

— Тази сутрин питах Нана колко далеч е Ню Йорк — призна си тя. — Добре ли съм направила?

— Умно — изрази Деймън мнението си относно моралните принципи на сестра си. — Това се нарича тайно разследване.

— Да, умно, моето момиче — казах аз и тримата се засмяхме на изобретателността и чувството й за хумор.

— А в двете посоки е четиристотин деветдесет и шест мили — продължи Деймън.

— Ама вие сте… страхотни! — възкликнах аз с висок и игрив глас. — Вие сте страхотни умници от най-висока класа!

— Какво става тук? Какво пропускам? — чу се гласът на Нана откъм кухнята, откъдето се носеха главозамайващи аромати.

Не обичаше да пропуска нищо. Никога. И доколкото знам, никога не й се бе случвало.