Джеймс Патерсън - Котка и мишка

— И вие му дадохте случая — предположих аз.

— Беше много настоятелен. Накрая отнесе въпроса до директора. Пиърс разсъждава логично и е много изобретателен. Анализира проблемите така, както никой друг. Като луд е по случая. Работи по осемнадесет-двадесет часа денонощно.

— Но дори и той не може да го разплете — посочих аз с палец към таблото.

Кайл кимна:

— Ала напредваме, Алекс. И имаме ужасна нужда от твоя принос. Няма да е зле да се видиш с Томас Пиърс. Трябва да се видиш с него!

— Казах, че ще те изслушам — отвърнах спокойно аз. — Но няма да се виждам с никого.

Четири часа по-късно Кайл най-сетне ме пусна от ноктите си. Беше ме разтърсил, както обеща — и за господин Смит, и за Томас Пиърс, — но нямаше да участвам. Не можех.

Тръгнах към лабораториите да видя какво е станало с Рози. Чет Елиът бе свободен и ме прие веднага. Бе все още облечен по същия начин. Бавната му походка, като тръгна към мен, сякаш крещеше: Лоши новини! Не исках изобщо да ги чувам.

Той обаче ме изненада и се ухили.

— Няма й нищо, Алекс. Според мен Сонежи не й е направил нищо. Просто е искал да те стресне. Проверихме я за летливи съединения — нищо. След това за нелетливи съединения, чисто присъствие в организма й би било необичайно — също нищо. От серологията взеха малко кръв. Ще трябва да оставиш писанка още някой и друг ден, но се съмнявам дали ще намерим нещо. Можеш да я оставиш тук за колкото си искаш. Готина котка е.

— Знам — отвърнах аз, въздъхвайки с облекчение. — Може ли да я видя?

— Разбира се. Пита за теб цяла сутрин. Нямам представа защо, но май те харесва.

— Знае, че и аз съм готин котарак — усмихнах се аз.

Той ме заведе да видя Рози. Държаха я в малка клетка и настроението й бе адски лошо. Аз я бях довел тук, нали така? А може и аз да съм провел и тестовете, откъде да знае животинката.

— Не съм виновен аз — опитах се да й обясня, доколкото можах. — Виновен е оня ненормалник Гари Сонежи, не аз. Не ме гледай така!

Накрая ми разреши да я взема в ръце и даже потърка носа си в бузата ми.

— Ти си много добро момиче — прошепнах аз. — За това нещо съм ти длъжник, а аз винаги плащам дълговете си.

Тя замърка и най-накрая благоволи да ме близне по носа с грапавия си като шкурка език.

Лондон, Англия

Господин Смит бе облечен като най-обикновен и безличен скитник в раздърпан мръсен анорак. Убиецът вървеше по Лоуър Риджънт Стрийт в посока към Пикадили Съркъс.

Момчето отива на цирк 11 11 Игра на думи — „съркъс“ на английски означава и цирк. — Б.пр. , момчето отива на цирк , въртеше се в главата му. Цинизмът му бе мръсен и гаден като въздуха в Лондон.

В гъстата тълпа през този късен следобед никой не му обръщаше внимание. Хората от така наречените „цивилизовани“ центрове изобщо рядко обръщаха внимание на бедните. Господин Смит бе забелязал това и винаги го използваше.

Преметнал чанта през рамо, той крачеше забързано по улицата, докато накрая стигна до Пикадили Съркъс, където тълпата бе още по-гъста.

Внимателните му очи обиколиха плътния поток коли — нещо съвсем нормално за един площад, където се събираха пет улици — и блесналите в разноцветни неонови светлини реклами на „Макдоналдс“, „Тауър Рекърдс“ и на кого ли не още. Тротоарите бяха претъпкани с хора с раници и провесени на вратовете фотоапарати.

И едно-единствено чуждо създание — той самият.

Едно чуждо създание, неприличащо по нищо на останалите.

Господин Смит изведнъж се почувства толкова самотен… невероятно самотен в това гъмжило насред Лондон.

Спря точно под прочутата статуя на площада — Ерос — и остави продълговатата си тежка чанта на земята. Отново никой не му обърна внимание. Обърна се, пое по Пикадили, а след това свърна по Хеймаркет.

Когато се отдалечи на няколко пресечки от площада, той се обади на полицията, както правеше винаги. Думите му бяха прости, ясни и точни. Вие сте на ход.

— Инспектор Дрю Кабът е на Пикадили Съркъс. В сива пътническа чанта. Онова, което е останало от него. Издънихте се. Честито!

Сондра Грийнбърг от Интерпол забеляза Томас Пиърс в момента, в който той се насочи към местопрестъплението в средата на Пикадили Съркъс. Пиърс изпъкваше сред тълпата — дори сред такава като тази.

Томас Пиърс бе висок, носеше дългата си руса коса вързана на опашка отзад и не се разделяше с черните си очила. Никак не приличаше на типичен агент от ФБР, но пък и нямаше нищо общо с нито един от агентите, с които Грийнбърг бе работила или пък бе срещала.