Джеймс Патерсън - Котка и мишка

Когато тази сутрин опитах да се свържа с Мередит Мърфи по телефона, никой не отговори, което не ме изненада.

— Мъчно ми е за госпожа Мърфи и особено за момиченцето — споделих аз със Сампсън. — Миси Мърфи изобщо не е имала представа кой всъщност е Гари.

— Спомням си ги и аз — кимна Сампсън. — Сториха ми се хубави хора. Даже прекалено хубави. Гари е успял да ги изработи.

В къщата светеха лампи, а на двора бе спрян бял шевролет „Лумина“. Улицата бе тиха и пуста — същата, каквато я помнех от последното ни идване тук, когато спокойствието й бе рязко нарушено.

Двамата слязохме от поршето и се насочихме към входната врата. Докато се приближавахме, ръката ми леко докосна ръкохватката на моя глок. Не можех да се отърва от усещането, че Гари стои и ни чака, устроил ни кой знае какъв капан.

Кварталът, както впрочем и целият град, ми напомняше за петдесетте. Къщата бе добре поддържана и изглеждаше съвсем скоро боядисвана. Това бе част от фасадата на Гари. Бе съвършено скривалище — спретната къщурка на тиха уличка, с бяла дървена оградка и чакълена пътечка по средата.

— Как мислиш, какво става със Сонежи? — попита ме Сампсън, докато се приближавахме към вратата. — Променил се е малко, не мислиш ли? Не е вече оня, когото помня — човек, който стриктно следва плана си. Станал е по-импулсивен.

Навярно бе така.

— Не всичко се е променило. Пак играе роли, вживява се. Но е подхванал изпълнения, каквито не съм виждал в живота си. Като че ли не го е грижа, че може да го хванат. И все пак всичко, което прави, е предварително планирано. Той все се измъква .

— И защо става така, доктор Фройд?

— Точно затова сме тук. Да разберем. И точно затова утре отиваме в затвора „Лортън“. Става нещо странно. Странно дори и за Гари Сонежи.

Натиснах звънеца. Двамата със Сампсън зачакахме Миси Мърфи да се появи на прага. Някак не се вписвахме в типично американския квартал на малко градче, но в това нямаше нищо необичайно. Не се вписвахме и в нашия квартал във Вашингтон. Тази сутрин и двамата бяхме облечени в тъмни дрехи и носехме тъмни очила — приличахме на музиканти от някой блус бенд.

— Хм, май няма никой — промърморих аз.

— Да, ама вътре свети — отговори Сампсън. — Трябва да има някой. Може би на никого не му се иска да разговаря с Мъжете в черно.

— Госпожо Мърфи — подвикнах аз доста височко, та ако има някой, да ме чуе, но никой не се отзова. — Госпожо Мърфи, отворете. Алекс Крос съм, от Вашингтон. Няма да си тръгнем, докато не си поприказваме с вас.

— Няма никой вкъщи — промърмори Сампсън.

Той тръгна да заобикаля къщата и аз го последвах плътно по петите. Тревата в двора бе скоро косена, а храстите — прилежно подрязани. Всичко изглеждаше толкова подредено, толкова чисто и безобидно.

Насочих се към задната врата — кухнята, доколкото си спомнях. Питах се дали не се крие вътре. При Сонежи всичко бе възможно: колкото по-засукано и невероятно, толкова по-добре за егото му.

В главата ми започнаха да нахлуват спомени от последното ми посещение тук. Зловещи спомени. Рожденият ден на Рони. Навършваше седем години. По това време Сонежи беше в къщата, но успя да избяга. Истински Худини 13 13 Хари Худини (1874–1926 г.) — американски илюзионист, известен с умението си да се освобождава, независимо къде и с какво е завързан или заключен. — Б.пр. . Много изобретателна, отвратителна гадина.

Сонежи може да е вътре. Защо имам неприятното чувство, че влизам в капан?

Стоях на задната площадка пред вратата и не знаех какво да правя. Натиснах звънеца. Нещо определено не бе наред в този случай. Всъщност нищо не му бе наред. Сонежи тук, в Уилмингтън? Защо тук? Защо убива хора на Юниън и на Пен Стейшън?

— Алекс! — викна Сампсън. — Алекс! Ела тук! Бързо! Бързо, Алекс!

Прекосих двора на бегом с качено в гърлото сърце. Видях Сампсън, който бе клекнал пред кучешка колибка, боядисана в бяло и направена така, че да прилича на къщата. Какво, по дяволите, можеше да има в една кучешка колибка?

С приближаването видях гъст и тъмен облак мухи.

И чух жуженето.

— Ох! Мамка му, Алекс, виж какво е направил тоя откачалник! Виж какво й е направил!

Исках да отклоня поглед, но трябваше да гледам. Клекнах до Сампсън. И двамата махахме с ръце като луди, за да отпъждаме мухите и да отупваме от себе си някакви пълзящи гадини. Навсякъде гъмжеше от бели червеи — по колибката, по тревата около нея. Притиснах носа си с кърпичката, но това изобщо не спря тежката миризма на разлагащо се тяло. Очите ми плувнаха в сълзи.