Джеймс Патерсън - Котка и мишка

Представях си лицето й, докато си говорехме. Лицето на Деймън. На Нана. Кухнята, откъдето Джани в момента говореше. Ужасно ми се искаше да съм там и всички да сме около масата, вечеряйки.

— И още как! Убих го. Разказах му играта. Но без теб не е същото. Няма пред кого да се стараеш.

— Ами ще се стараеш заради себе си — казах й.

— Знам, тате. Точно така и направих. Старах се, старах се и най-накрая казах на себе си, че добре съм се старала.

Засмях се в слушалката.

— Съжалявам, че пропуснах бокса с вас, питбули такива. Съжалявам, съжалявам, съжалявам — затананиках аз по една блус мелодия. — Съжалявам, съжалявам, съжалявам, съжалявам.

— Ти винаги казваш така — прошепна Джани и усетих как гласът й пресекна. — Но някой ден номерът ти няма да мине. Запомни думите ми. Помни кога си чул това за пръв път. Помни, помни, помни!

Останал сам в хотелската стая в Ню Йорк и задъвкал поръчания по румсървиса хамбургер, аз взех съвета й присърце, замислено загледан към Таймс Скуеър. Мислех си за децата, за Кристин Джонсън. После мислите ми се върнаха към Гари Сонежи, а оттам — към Манинг Голдман, убит в собствената си къща.

Опитах се да почета малко, но тази нощ четенето нещо не ми вървеше.

Когато по едно време ми се стори, че ще ми се пръсне главата от мисли, вдигнах телефона отново и се обадих на Кристин Джонсън. Говорихме си почти цял час. За леки и приятни неща. Нещо между нас се променяше. Попитах я дали иска да прекараме уикенда заедно в Ню Йорк, ако се наложеше да остана дотогава. Доста време събирах смелост и се запитах дали не ме е усетила.

Кристин отново ме изненада. Искаше. Засмя се и каза, че било малко раничко за коледно пазаруване през юли, но че щяла да дойде, ако й обещая да й посветя част от времето си.

Обещах.

Накрая сигурно съм заспал, защото по едно време се събудих в непознато легло, в непознат град, усукан в чаршафите си като в усмирителна риза.

Споходи ме странна, обезпокояваща мисъл. Гари Сонежи преследва мен . А не обратното.

Той беше Ангелът на смъртта. Това му бе известно още от единадесет-дванадесет годишна възраст. Тогава бе убил един човек. Просто така, да види дали може да го направи. Полицията изобщо не можа да намери трупа. Поне до днес не го бе открила. Само той знаеше къде са труповете на всички, които бе убил, но не казваше.

Гари Сонежи изведнъж се върна към действителността, към настоящия момент в Ню Йорк.

Божичко, седя си тук, в този бар в Ийст Сайд, подхилквам се и се смея сам. Възможно е и да съм си говорил нещо.

Барманът в „Дод и Маккой“ вече го бе забелязал как си приказва сам, почти изпаднал в транс. Лукавият червенокос ирландски шибалник се преструваше, че бърше чаши, но през цялото време е гледал към него с крайчеца на окото си.

Смутено усмихнат, Сонежи му махна да се приближи.

— Не се притеснявай, тръгвам си. Колко ти дължа, Майкъл?

Името му бе изписано на закачената за ризата му табелка.

Фалшивата му извинителна усмивка сякаш даде резултат, така че той уреди сметката и си тръгна. Измина няколко пресечки на юг по Първо Авеню и след това свърна по Източна петдесета улица.

Забеляза една претъпкана кръчма на име „Тату“. Изглеждаше обещаващо място. Спомни си задачата, която си бе поставил: да намери къде да прекара нощта. Някое безопасно място. „Плаза“ не беше добра идея.

„Тату“ бе пълна до тавана с оживени хора, дошли тук да побъбрят, да позяпат, да хапнат и да пийнат. Първият етаж бе за пийване и за хапване, а на втория имаше и дансинг. Я да видим за какво са нагласени декорите тука , каза си той. Трябваше да разбере. Театър — бе първият отговор, до който стигна. В „Тату“ идваха стилни бизнесмени и бизнес дами около тридесетте и четиридесетте, вероятно направо от работа в центъра на града. Беше четвъртък вечерта. Повечето от тях се опитваха да си организират нещо интересно за уикенда.

Сонежи си поръча бяло вино и започна да оглежда мъжете и жените около бара. Изглеждаха толкова точно в крак с времето, толкова отчаяно самоуверени. Мен посочи, мен избери! Моля ви, нека някой ме забележи , молеха сякаш те.

Той побъбри малко с две адвокатки, които за нещастие като че ли бяха свързани в таза като сиамски близнаци. Научи, че Тереза и Джеси били съквартирантки от единадесет години насам. Исусе Христе! И двете бяха на тридесет и шест години. Часовниците им тиктакаха вече много силно. Трудели се старателно във „Въртикъл Клъб“ на Петдесет и девета улица. През лятото ходели на почивка в Бридж Хамптън, на около километър и половина от водата. За него те не можеха да бъдат никакъв избор, пък и за никого от останалите в бара.