Джеймс Патерсън - Котка и мишка

Кварталът започна да се събужда и да показва нрава си някъде към девет. Две възрастни жени в бели рокли минаха покрай нас, хванати за ръце, явно насочили се към църквата в дъното на улицата. Това ме накара да се сетя за Нана и нейните приятелки във Вашингтон. И за това, че ужасно ми се искаше да прекарам уикенда при семейството си.

Малко по-надолу подскачаше на въже момиченце на шест-седем годинки. Забелязах, че въжето всъщност е откъснат отнякъде кабел. Момиченцето скачаше, без да спира, като изпаднало в транс.

Натъжих се, като го гледах как се е отдало на играта. Запитах се какво ли щеше да стане с него. Какъв шанс имаше да се измъкне оттук? Помислих си за Джани и Деймън и за това колко са „разочаровани“ от мен, че ме няма в събота сутринта. Събота ни е почивен ден, тате. Само в събота и неделя можем да бъдем заедно.

Времето минаваше бавно. Винаги е така, когато водиш наблюдение.

Към десет и половина до тротоара спря необозначена кола с двама подозрително изглеждащи мъже в тениски и отрязани до коленете дънки. Те слязоха и нагласиха на тротоара сергия за продан на дини, домати и разни други зеленчуци. Дините струпаха направо в мръсната канавка.

Стана вече почти единадесет и аз започнах да се притеснявам. Информацията ни можеше да е погрешна. Явно започваше да ме обхваща пристъп на мнителност. Може би Гари Сонежи вече бе минал през къщата. Много го биваше в маскировката. Дори можеше да е още вътре.

Отворих вратата и слязох. Жегата ме удари в главата като с чук. Но пак бе по-добре, отколкото да седиш свит одве в колата.

— Къде отиваш? — попита ме Гроза.

Изглежда, бе се подготвил да седи цял ден вътре, решен да прави всичко по устав и да чака Сонежи да се покаже.

— Няма страшно — отвърнах. — Имай ми доверие.

Извадих бялата си риза от панталоните и вързах краищата й на кръста си. После присвих очи и с отнесен поглед се повлякох към къщата.

— Алекс — подвикна подир мен Гроза, но аз не му обърнах внимание и продължих да се кандилкам към входа й.

Според мен играех ролята на друсан уличник много добре. Не ми беше никак трудно. Един бог знае колко пъти съм виждал същата тази картинка в нашия квартал. Брат ми беше наркоман, преди да умре.

В съборетината можеше да се влезе през двора на друга изоставена къща, разположена на ъгъла на задънена улица. Бе почти стандартно решение за всички големи градове, в които съм ходил — Вашингтон, Балтимор, Филаделфия, Маями, Ню Йорк. Нищо особено — просто се чудиш защо с така.

Отворил изрисуваната с какви ли не надписи входна врата, видях, че къщата наистина е дъното на боклукчийския казан, дори и за квартал като този. Тинята. Шариф Томас също имаше вируса .

Мръсният и изплескан под бе заринат с боклук. Празни кутии сода, бирени бутилки, опаковки от „Уендис“, „Ройс“ и „Кентъки Фрайд“. Изпочупени шишета. Жици, с които са се мъчели да отпушат запушена канализация. Адска жега, лято в града 18 18 Песен на Джо Кокър. — Б.пр. .

Според мен кочина като тази би трябвало да се управлява от един-единствен „администратор“. Плащаш два-три долара на човека за някое свободно място на пода. Можеш също така да си купиш спринцовка, лула, хартия, запалка, а може би дори и кутия сода или бира.

По всички стени бяха надраскани надписи като „Да ти го начукам“, „СПИН“, „Световни наркомани“ и други подобни. Освен това всичко тънеше в гъста омара, през която слънцето с труд си пробиваше път. Вонята бе тежка, задушлива и по-гадна дори и от тази в градско сметище.

Въпреки това обстановката бе някак си странно ведра и спокойна. Всичко това забелязах само с един поглед, но нямаше никакъв Шариф Томас. Нито пък Гари Сонежи. Поне все още не ги виждах.

Един мъж с латиноамерикански черти и кобур на рамото, препасан над мръсна тениска с надпис „Бакарди“, представляваше сутрешната смяна. Едва гледаше, но все пак успяваше да внуши, че той командва парада тук. Възрастта не можеше да се определи по лицето му, украсено с гъсти черни мустаци.

По всичко личеше, че Шариф Томас бе паднал с няколко стъпала по-ниско. Ако бе тук, значи се бе сдушил с утайката на утайката. Да не би да умираше? Или просто се криеше? Знаеше ли, че Сонежи го търси?

— Какво искаш, шефе? — попита латиното с нисък и ръмжащ глас, свил очи до едва забележими цепки.

— Малко спокойствие и тишина — отвърнах аз вежливо, сякаш се намирах в църква, каквато това място наистина беше за някои хора.