Джеймс Патерсън - Котка и мишка

Видях Кристин да се качва по стълбите откъм тунелите.

Усмихнах се въпреки черните ми мисли. Усмихвах се и пристъпвах от крак на крак, сякаш танцувах. Чувствах главата си лека, вълнувах се, изпълнен с надежда и желание, каквито не бях изпитвал много отдавна. Тя наистина бе дошла.

Кристин носеше малка пътническа чанта с надпис „Училище Съджърнър Трут“. И това бе целият й багаж. Изглеждаше красива, горда и по-желана от всякога, ако това изобщо бе възможно. Бе облякла бяла рокля с къси ръкави, на шията й се полюшваше огърлица, а на краката си бе обула обичайните обувки без ток. Забелязах как хората се заглеждат в нея. Винаги го правеха.

Целунахме се в един ъгъл на гарата, стараейки се да не привличаме вниманието на останалите. Телата ни се притиснаха и аз усетих топлината й, плътта, костите й. Чух тупването на чантата й в краката ни.

Кафявите й очи се впиха в моите — огромни и питащи отначало, а малко след това — нежни и излъчващи светлина.

— Малко се притеснявах, че няма да си тук — каза тя. — Представях си как си хукнал нанякъде по спешна работа, а аз стоя на Пен Стейшън и напразно те чакам.

— Това не би могло да стане по никакъв начин — отвърнах аз. — Толкова се радвам, че дойде.

Отново се целунахме, притискайки се един към друг по-силно от първия път. Не ми се искаше да спирам, не ми се искаше да я пускам. Исках да я заведа някъде, където да бъдем само двамата. Сякаш цялото тяло ме заболя. Толкова ми бе лошо, толкова ми бе хубаво!

— Опитах се — усмихна се тя, — но не можах без теб. Ню Йорк малко ме плаши, но ето че дойдох.

— Ще прекараме чудесно, ще видиш.

— Обещаваш ли? Да бъде незабравимо? — попита ме закачливо тя.

— Незабравимо. Обещавам! — отвърнах.

Държах я здраво в прегръдките си. Не можех да я пусна.

Началото на „незабравимото“ изглеждаше, звучеше и минаваше по следния начин.

„Рейнбоу Рум“ в единадесет и половина в събота вечер. Двамата с Кристин слязохме от асансьора, хванати за ръце, и изведнъж, сякаш като с махване на магическа пръчица, попаднахме в друга епоха, друг начин на живот и може би дори друг свят. До асансьора на черен плакат със сребристи, блестящи букви бе написано: „Рейнбоу Рум — озовете се в мюзикъл от времето на MGM“. Стотици миниатюрни прожекторчета хвърляха отблясъци от морето кристал и хром наоколо. Бе малко над върха, направо съвършено.

— Не съм сигурна дали съм подходящо облечена за MGM мюзикъл, но голяма работа — каза Кристин, докато си проправяхме път покрай страхотно изглеждащи разпоредители и разпоредителни. — Прекрасна идея.

Насочиха ни към сектор, от който можеше да се гледа долу към балната зала, но също с панорамен изглед към Ню Йорк. В събота вечер залата бе пълна с посетители — всички маси и дансинги бяха заети.

Кристин бе облякла плътно прилепнала по тялото черна рокля. На шията си бе сложила същата онази огърлица, направена от стара брошка, с която беше в „Кинкедс“. Била от баба й.

Тъй като съм метър и осемдесет и седем, тя не се поколеба да обуе по-шик обувки с високи токчета. По-рано никога не бях си давал сметка, но се оказа, че ми е приятно да съм с жена, висока почти колкото мен.

Аз също се бях нагиздил. Бях избрал убито сив костюм, снежнобяла риза и синя копринена вратовръзка. Поне тази вечер бях решил да не бъда полицейски детектив от Вашингтон. Не изглеждах доктор Алекс Крос от югоизтока. Повече приличах на Дензъл Уошингтън в ролята на Джей Гетсби. Приятно ми беше. Е, поне за една вечер. А може и за целия уикенд.

Съпроводиха ни до маса, намираща се до огромен прозорец, обърнат към потъналата в светлини източна част на Манхатън. На сцената имаше петчленен латиноамерикански оркестър, чиято музика бе доста добра. Бавно въртящият се дансинг бе пълен. Хората си прекарваха приятно и някои дори щяха да прекарат цялата нощ в танци.

— Забавно, прекрасно, малко смешно, но определено най-хубавото място, където някога съм ходила — заяви Кристин, като седнахме. — И това са всичките суперлативи, които ще чуеш от мен тази вечер.

— Е, чакай де, още не си ме видяла как танцувам — възразих аз.

— Вече знам, че можеш да танцуваш — засмя се Кристин и продължи: — Жените винаги познават кой мъж може да танцува и кой — не.

Поръчахме си питиетата — за мен чист скоч, а за Кристин шери. За вечеря си избрахме бяло „Совиньон“ и следващите няколко минути прекарахме в приятно отпуснат оглед на обстановката в „Рейнбоу Рум“.

Латиноамериканската група бе заместена от бигбенд, който засвири суинг и дори опита с по-стари танци. Оказа се, че още много хора не са забравили как се танцува суинг, та дори валс и танго, а някои от тях даже бяха доста добри.