Джеймс Патерсън - Котка и мишка

— Знаеш ли какво все пак? — каза тя, когато най-сетне стигнахме до приземния етаж на „Рокфелер Сентър“ за втори път.

— Кажи все пак.

— Ходи ли човек в „Рейнбоу Рум“, няма начин това да не се случи.

Бе наистина незабравимо. Също като вълшебната песен на Нат Кинг Коул и по-късната й версия на Натали Коул.

Стояхме пред вратата на хотелската ми стая, напълно погълнати от момента. Трябваше да пусна ръката на Кристин, за да отворя вратата, но бях блокирал. Най-сетне извадих с треперещи пръсти ключа, но не можах да уцеля ключалката. Тогава тя леко сложи ръка върху моята и двамата заедно пъхнахме ключа вътре, после пак заедно превъртяхме топката.

Мина може би секунда, която ми се стори цяла вечност. Знаех, че никога няма да забравя и най-дребната подробност от този момент. Просто нямаше да позволя скептицизмът или цинизмът да ги изтрият от съзнанието ми.

Знаех какво става с мен. Изпитвах замайващия ефект на възвръщащото се чувство за интимност. До този момент изобщо не си бях давал сметка колко ми липсва. Просто се бях оставил да изтръпна и да живея така — изтръпнал и безчувствен. Много е лесно така, толкова лесно, че не усещаш как животът ти се превръща в дълбок коловоз, по който се плъзгаш като добре смазана машина.

Вратата на стаята бавно се отвори и в този момент си дадох сметка, че и двамата оставяме част от миналото зад себе си. На прага Кристин се обърна към мен. Усетих тихото прошумоляване на копринената й рокля.

Красивото й лице се вдигна към мен. Протегнах ръка и докоснах брадичката й с върховете на пръстите си. Чувствах се така, сякаш не съм могъл да дишам пълноценно цяла вечер — поне от момента, в който Кристин пристигна на Пен Стейшън.

— Ръце на музикант, на пианист — прошепна тя. — Харесва ми как ме докосваш. Винаги съм знаела, че ще ми хареса. Вече не се страхувам, Алекс.

— Радвам се. Аз също.

Тежката дървена врата на стаята сякаш се затвори сама.

Няма значение къде се намираме в момента, мислех си аз. Примигващите светлинки навън, а може би и преминаващият по реката влекач създаваха впечатлението, че се движим точно по същия начин, както се бе плъзгал дансингът под нас в „Рейнбоу Рум“.

Специално за уикенда си бях сменил хотела и се бях преместил в „Астор“ в източната част на Манхатън. Исках нещо по-специално. Стаята ми беше на дванадесетия етаж, с изглед към реката. Двамата с Кристин се приближихме към огромния панорамен прозорец, привлечени от бисерните зрънца на мигащите светлинки по небостъргачите на югоизток. Гледахме смълчани безшумното и странно красиво движение на трафика покрай сградата на Обединените нации към Бруклинския мост.

Спомних си как тази сутрин прекосихме същия този мост на път за една съборетина в Бруклин. Струваше ми се толкова отдавна. Видях лицето на Шариф Томас, после това на убития полицай, на Сонежи, но веднага се отърсих от тези видения. Усетих как устните на Кристин леко гъделичкат шията ми.

— Къде беше току-що? — прошепна тя. — Някъде далеч, нали? На някакво мрачно място.

— Само за няколко секунди — признах си аз истината, моята грешка. — Кадър от работата. Вече го няма. — Отново стисках ръката й.

Тя ме целуна лекичко по бузата — лека като полъх на вятъра целувка, — после по същия начин по устните.

— Не можеш да лъжеш, нали, Алекс? Дори с дребни и невинни лъжи.

— Опитвам се да не лъжа. Не обичам лъжите. Ако те лъжа, тогава кой съм? — отвърнах аз и се усмихнах. — Какъв е смисълът?

— Точно това обичам в теб — прошепна отново тя. — И още много други неща. Винаги откривам нещо ново у теб, когато сме заедно.

Потърках брадичка в косата й, после я целунах по челото, по бузите, по устните и накрая томителната падинка на шията й. Трепереше малко. Аз също. Слава богу, че вече никой от нас не се страхуваше. Усещах пулса й под устните си.

— Толкова си хубава — прошепнах аз. — Знаеш го, нали?

— Много съм висока и слаба. Ти си по-хубавият от нас двамата. Точно така е. Всички го казват.

Всичко около нас сякаш бе наелектризирано и като че ли точно така трябваше да бъде. Цяло чудо бе, че се бяхме намерили и сега стояхме тук заедно. Толкова се радвах, изпитвах такова щастие, че тя бе решила да рискува с мен, че аз също бях решил да рискувам.

— Погледни в огледалото ей там. Виждаш ли колко си хубав? — каза тя. — Имаш най-красивото лице, Алекс. Май ще си имам неприятности с теб, а?

— Във всеки случай не и тази нощ — отвърнах аз, влизайки в закачливия й тон.