Джеймс Патерсън - Котка и мишка

Бе тук на сутрешна обиколка. „Белвю“. И бездруго бе смятал да пообиколи насам малко!

Нямаше начин това нещо да се спре — този влак от ада, неговата съдба, неговото последно „ура“. Никой не можеше да го спре, защото никой не би могъл да се сети накъде върви този последен влак. Само той знаеше това, само Сонежи можеше да го отмени.

Питаше се колко ли парченца от мозайката е събрал вече Крос. Докторът не бе ум от неговата класа, но психолог и детектив като него не беше съвсем без никакъв инстинкт в тези специализирани области. Може би подценяваше доктор Крос, както вече веднъж го бе сторил. Можеше ли да го хване този път? Вероятно, но това всъщност нямаше значение. Играта щеше да продължи без него, докато стигне до предопределения край. В това се състоеше цялата красота, в това се състоеше всичкото зло, което бе направил.

Гари Сонежи влезе в асансьора в приземния етаж на известната манхатънска болница. Заедно с него в тясната кабинка влязоха и двама санитари и Сонежи настръхна. Можеше да са нюйоркски полицаи, работещи като тайни агенти.

НИПУ всъщност имаше офис в главното фоайе на болницата. И той бе там съвсем явно. „Белвю“. Божичко, каква страхотна лудница е това! Болница с полицейски участък в нея!

Той огледа санитарите с безразличния поглед на закоравял нюйоркчанин. Не може да са полицаи — помисли си Сонежи. — Никой не може да изглежда чак толкова тъпо. А тези изглеждаха точно такива, каквито бяха — бавно подвижни, бавно мислещи болнични тъпанари.

Единият от тях придържаше метална количка с две колелца. Бе цяло чудо, че някои пациенти излизат живи от нюйоркските болници. Тук стандартът за набиране на персонал бе като на „Макдоналдс“, а може би и по-лош.

Познаваше един пациент, който наистина нямаше да излезе жив от „Белвю“. Според новините, полицията държала Шариф Томас тук. Е, Томас щеше малко да се помъчи, преди да напусне тази така наречена „долина на сълзите“. Да, всъщност доста щеше да се помъчи.

Гари Сонежи слезе на първия етаж и въздъхна с облекчение. Двамата санитари не му обърнаха никакво внимание и продължиха по работата си. Не бяха ченгета. Не, бяха по-тъпи и от тях.

Навсякъде се виждаха бастуни, инвалидни колички и метални патерици. Този болничен инвентар му напомни, че и той е смъртен. Стените на първия етаж бяха боядисани в мръснобяло, а радиаторите и вратите — в бледорозово. Далеч нататък се виждаше кафене с мътно осветен вход като на подлез. Ако човек се храни там — каза си той, — трябва да го затворят в „Белвю“.

Отдалечавайки се от асансьора, Сонежи видя собственото си отражение в безупречно лъснатата колона. Господарят на хилядите лица , каза си той. Това бе вярно. Собствената му мащеха не би го познала сега, а ако го познаеше, щеше да се разпищи от ужас. Щеше да се сети, че е изминал целия този път от ада само за да се добере до нея.

Той тръгна по коридора с делова крачка, тихичко тананикайки си под нос ритъма на регето: „Аз застрелях шерифа, но не застрелях заместника му“ 20 20 „I shot the sheriff but I didn’t shoot the deputy“ — песен на Боб Марли. — Б.пр. .

Никой не му обръщаше внимание. Гари Сонежи се вписваше чудесно в обстановката на „Белвю“.

Сонежи имаше прекрасна памет, затова щеше да запомни всичко, случило се тази сутрин. И щеше да може да си го пуска като на видео, записано до най-малките подробности. Това важеше за всичките му убийства.

Оглеждаше внимателно тесните коридори с високи тавани, като че ли имаше телевизионна камера вместо глава. Регистрираше всичко около себе си с почти свръхестествена чувствителност.

Пред кафенето един човек от охраната надзираваше група чернокожи младежи. Вероятно всички бяха умствено увредени, особено пък това парадиращо ченге.

Тук нямаше никаква заплаха.

Навсякъде се виждаха тия тъпи бейзболни шапки. „Ню Йорк Йанкис“. „Сан Франциско Джайънтс“. „Сан Хосе Шаркс“. Не личеше нито един от шапконосците да е пипал топка някога през живота си. Нито пък че би могъл да му направи нещо. Или пък да го спре.

Полицейският офис в болницата бе малко по-нататък. Вътре обаче не светеше. Няма никой вкъщи. Тогава къде са тия болнични ченгета? Да не би да го чакат някъде? Защо не вижда нито едно? Дали това не е първият признак, че нещо не е наред?

До асансьора за пациенти имаше надпис: „Само с лична карта“. Сонежи я приготви. За днешния маскарад той беше доктор Майкъл Франсис Пиколо.

На стената имаше голямо табло — „Права и задължения на пациентите“. Всъщност табла, поставени зад мътни плексигласови плоскости, се взираха в него, накъдето и да се обърнеше. Бе по-зле и от нюйоркска магистрала — радиология, урология, хематология. И аз съм болен — искаше му се на Сонежи да викне срещу таблата. — И аз съм болен като всички останали тук. Умирам. На никого не му пука. И никога не му е пукало.