Джеймс Патерсън - Котка и мишка

Качи се на централния асансьор за Четвърто отделение. Дотук никакви проблеми, никакви пречки. Няма и полиция. Асансьорът спря и той слезе, нямащ търпение да види отново Шариф Томас, да се наслади на страха и изненадата на лицето му.

Коридорът на Четвърто отделение навяваше чувство, сякаш човек се намира в подземие. Тук като че ли нищо не поглъщаше звука. Сякаш цялото отделение бе построено само от бетон.

Сонежи надникна по страничния коридор, където знаеше, че държат Шариф Томас. Стаята му бе чак в края на коридора. Изолиран заради сигурността, а? Значи това представлява могъщото и всесилно НИПУ в действие. Ега ти майтапа! Всъщност всичко е майтап, ако се замисли човек сериозно.

Сонежи сведе глава и се насочи към стаята на Шариф Томас.

Двамата с Кармине Гроза бяхме в малката болнична стая, очаквайки Сонежи да се появи. Седяхме тук от часове. Как щях да позная, ако пристигнеше? Това наистина бе проблем, но щях да му мисля, като му дойдеше времето.

Изобщо не чухме шума откъм вратата. Тя просто изведнъж се отвори. В стаята се втурна Сонежи, очаквайки да завари там Шариф Томас. Той се спря рязко и втренчи поглед в нас.

Косата му бе боядисана в сребристосиво, сресана назад. Изглеждаше попрехвърлил петдесетте и навлизащ в шестдесетте мъж, обаче ръстът му беше същият. Светлосините му очи се разшириха, докато стоеше там и ме гледаше. Именно по очите го познах най-напред.

Той се усмихна със същата презрителна и покровителствена усмивка, която бях виждал толкова пъти, дори може би и в кошмарите си. Мислеше, че стои далеч над нас, дори нещо повече — убеден бе в това.

Сонежи промълви само две думи:

— Още по-добре.

— Нюйоркска полиция! — излая властно Гроза. — Не мърдай!

Сонежи продължаваше да се хили, като че ли неочакваното посрещане неимоверно го радваше, като че ли сам бе планирал да стане така. Самоувереността и арогантността му бяха невероятни.

Той е с бронежилетка — машинално регистрира съзнанието ми леко изпъкналите му гърди. — Защитен е. Подготвен е за всяко наше действие.

В лявата си ръка стискаше нещо. Не разбрах какво. Бе влязъл в стаята с леко вдигната нагоре ръка.

Мръдна леко длан и към нас полетя малка зелена бутилка. Само с лека чупка на китката — нищо повече. Бутилката издрънча на пода. Удари се и подскочи втори път. Изведнъж разбрах какво е… но късно, цяла секунда по-късно.

— Бомба! — извиках аз като луд. — Лягай! Лягай долу!

Двамата с Гроза се метнахме надалеч от леглото, надалеч от въртящата се зелена бутилка. Успяхме да прикрием главите си с два стола. Блясъкът в стаята бе невероятно силен — мигновено, ослепително бяло цвете, преминало част от секундата по-късно в огнено жълто кълбо. После всичко наоколо като че ли пламна.

За секунда-две бях заслепен. След това усетих, че сякаш горя. Панталоните и обувките ми бяха обхванати от пламъци. Покрих лицето си с длани и се свих на пода.

— Исусе Христе! — писна Гроза до мен.

Чувах цвърченето — като пържола на скара. Молех се да не съм аз този, който се пържи. После започнах да се давя и да кашлям, а също и Гроза. Пламъците избухнаха нагоре и затанцуваха около ризата ми и през тях чух Сонежи. Той се смееше.

— Добре дошъл в ада, Крос — кискаше се той. — Гори си, момчето ми, гори си.

Двамата с Гроза вдигнахме одеялата и чаршафите и с тяхна помощ загасихме горящите си панталони. Извадихме късмет, поне така се надявахме. Потушихме все пак пламъците. Тези по краката и обувките.

— Искал е да изгори Томас жив — казах аз на Гроза. — Той има още една бомба. Видях още една зелена бутилка.

Изтичахме на коридора по най-бързия начин — доколкото можахме, разбира се, — мъчейки се да догоним Сонежи. Двамата детективи отвън вече лежаха ранени на пода. Сонежи беше фантом.

Втурнахме се по задните стълби подир него и минахме няколко площадки надолу. Стъпките ни отекваха по цялото стълбище. Очите ми се насълзиха, но горе-долу виждах.

Гроза успя да извика и други детективи по радиостанцията си.

— Има запалителна бомба! Сонежи има бомба! Внимавайте много! — После викна към мен: — Какво иска тоя бе? Какво ще прави сега?

— Мисля, че иска да умре — задъхано отвърнах аз. — Иска и да привлече внимание към себе си, да стане известен. Да си отиде с гръм и трясък. Това е точно в негов стил. Може би точно тук, в „Белвю“.

Вниманието бе именно онова нещо, към което Сонежи винаги се бе стремял. Още от детството си е бил запленен от разкази за „престъплението на века“. Бях сигурен, че Сонежи иска да умре сега, но да го направи така, че да вдигне невъобразим шум.