Мери Кларк - Къде си сега?

Сигурна бях, че ако й се бях обадила предварително, тя щеше да ме отреже. Ако обаче просто застанех на прага, не съществуваше почти никакъв цивилизован начин, по който да може да затвори вратата в лицето ми, след като самата тя преди години бе вечеряла в дома ни в Сътън Плейс.

Поне се надявах да няма.

Поглеждайки часовника си, осъзнах, че ако искам да хвана Барбара, трябва да побързам. В колата включих джипиес системата. Улицата, на която живееше Ричард Хановер, бе на около шест мили от хотела. Възнамерявах да отида до къщата и да натисна звънеца. Ако нямаше никого, щях да се отправя към центъра на града и да се поразходя, отбивайки се периодично в къщата, докато Барбара не се завърнеше.

Планът изглеждаше добър, но разбира се, събитията не се развиха по този начин. Пристигнах пред къщата в дванадесет и половина. Нямаше никого. Продължих да се връщам на всеки час до пет и половина. Дотогава вече бях решила, че пътуването дотук е било само загуба на време, и се чувствах като най-обезсърченото човешко същество на света, а после, точно когато правех завой, един джип мина покрай мен и влезе в алеята. За миг мярнах зад волана някаква ясена и мъж, седнал до нея, и няколко деца на задната седалка.

Обикалях с колата наоколо към десетина минути, а после се върнах до къщата и натиснах звънеца. Отвори ми възрастен мъж около седемдесетте. Очевидно нямаше представа коя съм, но усмивката му бе приветлива. Представих се и казах, че съм разбрала от Брус, че семейството му е на гости тук.

— Заповядайте — покани ме той. — Сигурно сте някоя приятелка на Барбара.

— Господин Хановер — отвърнах, пристъпвайки през прага, — аз съм сестрата на Мак Макензи. Трябва да поговоря с нея за него.

Изражението му се промени.

— Не мисля, че идеята е много добра — рече той.

— Не става въпрос дали е добра или не — заявих. — Боя се, че е необходимо. — И без да му давам възможност да отговори, минах покрай него и влязох в дневната.

Къщата бе един от онези стари домове в стил „Кейп Код“, които бяха разширявани през годините. Дневната не беше голяма, но беше очарователна, с обзавеждане в стил от ранните колониални години и килим с клупчета прежда. Над главата си чух звуци от бягащи крака, писъци и смях. Съдейки по гласовете им, децата със сигурност бяха малки. Спомних си, че бях чула, че Барбара и Брус Гълбрайт имат момче и две момиченца близначки.

Ричард Хановер бе изчезнал, вероятно да съобщи на дъщеря си за появата ми. Докато чаках, три малки момиченца слязоха с трополене по стълбите, следвани от момиче на около единадесет години. По-малките се втурнаха към мен. Две от тях очевидно бяха близначки. Момичетата се скупчиха около мен, очаровани, че имат гостенка.

— Как се казваш? — попитах, сочейки към едната от близначките.

— Саманта Джейн Гълбрайт — отвърна гордо тя. — Всички ме наричат Сами и днес ходихме с ферибот до Кейп Код.

„Били са на целодневна екскурзия до Кейп Код“ — помислих си. Посочих към другата близначка.

— А ти как се казваш?

— Маргарет Хановер Гълбрайт. Кръстена съм на баба си, която е в рая, и всички ме наричат Маги.

„И двете момичета са наследили русата коса на майка си“ — установих.

— А това вашата братовчедка ли е или някоя приятелка? — попитах, сочейки към другото малко момиченце.

— Това е Ава Грейс Грегъри — нашата най-добра приятелка — обясни Саманта. Ава Грейс направи една крачка към мен и грейна в усмивка. Саманта се обърна и подръпна по-голямото момиче за ръката. — А това е Виктория Самърс. Когато сме тук, тя ни идва на гости, а понякога ние й ходим на гости в нейното ранчо в Колорадо.

— Понякога и аз отивам с тях — сериозно ми съобщи Ава Грейс. — А моят татко ни заведе всичките до Белия дом.

— Аз никога не съм ходила там — казах й. — Това е прекрасно.

„Обичам децата — казах си наум. — Един ден ще имам поне четири, надявам се.“

— Добре, деца. Качете се горе и се измийте, преди да стане време да излезем на вечеря.

Тонът на гласа бе небрежен, а децата бяха обърнати с лице към мен, така че не можеха да видят израза на лицето на Барбара Хановер Гълбрайт. Тя ме погледна с такава омраза, че единственото, което можех да изпитам, бе удивление.

Бях я срещнала веднъж на вечеря, когато бях шестнадесетгодишна. Тогава останах с разбито сърце, защото ми се бе сторило, че Ник е увлечен по нея, но сега той твърдеше, че тя пък била влюбена в Мак. Изведнъж се зачудих дали разгадавам правилно изражението й. Презрение ли бе това, което виждах в присвитите й очи и в движенията на напрегнатото тяло, или нещо друго?