Мери Кларк - Къде си сега?

Грабнах хавлията, собственост на хотела, от гардероба, влязох в банята и започнах да пълня ваната. Три минути по-късно започнах да чувствам как топлата вода започва да се просмуква в замръзналото ми тяло. Когато започнах да се обличам, избрах спортния костюм, който, слава богу, бях взела със себе си. Чувствах се добре в него — закопчан високо на врата, той оставяше открити само лицето и главата ми. Завъртях косата си на една страна и я прихванах с фиба, а после си сложих малко грим, за да прикрия стреса, който виждах в очите и в израза на лицето си.

Винаги съм се развеселявала при вида на знаменитости, които се крият зад тъмни очила. Често се чудех как изобщо успяват да прочетат менюто, когато седнат в някой ресторант. Тази вечер самата аз си сложих очилата, които бях носила, докато шофирах предния ден. Те закриваха половината ми лице и ме караха да се чувствам в безопасност.

Взех си дамската чанта, слязох на долния етаж и отидох в ресторанта, където за свое разочарование установих, че няма нито едно свободно място, с изключение на една голяма маса в средата с табелка, че е резервирана. Метрдотелът обаче се съжали над мен.

— Има една малка маса в ъгъла, близо до вратата на кухнята — каза той. — Обикновено не я препоръчвам на клиентите, но ако нямате нищо против…

— Ще бъде чудесно — съгласих се.

Бях там достатъчно дълго, за да си поръчам чаша вино и да прегледам менюто, когато те влязоха в салона. Доктор Барбара Хановер Гълбрайт, баща й, четирите момичета. И още някой. Момче на девет-десет години, момче с пясъчноруса коса, чието лице разпознах с такава сигурност, с каквато бих разпознала своето собствено, ако се погледнех в огледалото.

Взирах се в него занемяла. Широко разположените очи, високото чело, зализаният кичур коса, правият нос. Момчето се усмихваше. Усмивката на Мак. Гледах лицето на Мак. Мили боже, гледах сина на Мак!

Изведнъж почувствах замайване, когато осъзнах какво означава това. Барбара бе излъгала. Тя не бе направила аборт. И никога не бе ходила в бебешката стая в педиатрията, тъгувайки за детето, което е убила. Тя бе родила това дете и го отглеждаше като син на Брус Гълбрайт.

Колко от останалата част от историята й беше вярна, запитах се.

Трябваше да се махна оттам. Станах и прекосих кухнята, без да обръщам внимание на изумените погледи на готвачите. Минах през фоайето, изкачих се, олюлявайки се, на горния етаж, опаковах чантата си, отписах се на рецепцията и хванах последния ферибот от Винярд. В два часа през нощта се прибрах обратно в Сътън Плейс.

По изключение в този момент пред блока нямаше нито една медийна кола.

В гаража обаче видях детектив Барът. Очевидно бе разбрал, че съм на път за вкъщи, и това ме накара да осъзная, че трябва да са ме проследили. Бях замаяна от изтощение.

— Какво искате? — едва не изкрещях.

— Каролин, Лизи отново се обади на доктор Андрюс преди един час. Точните й думи бяха: „Татко, Мак каза, че ще ме убие. Повече не иска да се грижи за мен. Довиждане, татко. Обичам те, татко“.

Гласът на Барът кънтеше в гаража, докато той крещеше:

— И после тя изкрещя: „Не, моля те, недей !“. Той я душеше. Душеше я , Каролин. И ние не можахме да я спасим. Къде е брат ви, Каролин? Знам, че знаете. Къде е този проклет убиец? Трябва да ни кажете. Къде е той сега?

В три часа през нощта в сряда, докато обикаляше с колата из Сохо в търсене на някоя уязвима жена, която да превърне в новата си жертва, клетъчният му телефон иззвъня.

— Къде си? — попита един напрегнат глас.

— Размотавам се из Сохо. Нищо особено. — Сохо бе любимият му окръг. Цял куп млади жени, които се препъват пияни на път за къщи по това време.

— Улиците гъмжат от ченгета. Нали няма да се опиташ да направиш нещо глупаво?

— Глупаво, не. Вълнуващо, да — рече той. Очите му все така обхождаха околността. — Имам нужда от още една. Не мога да се спра.

— Върни се у дома и си легни. Имам една жена за теб и нейното име ще предизвика по-голяма сензация от всички други.

— Познавам ли я?

— Познаваш я.

— Коя е?

Заслуша се и чу името.

— О, това наистина е страхотно! — възкликна той. — Някога казвал ли съм ти, че ти си ми любимият вуйчо?

Записът с прощалните думи на Лизи към баща й бе разтърсил дори суровите детективи до дъното на душата. Необходимостта да заловят серийния убиец, преди да е успял да удари отново, се бе превърнала в изгаряща нужда за всеки един от тях. Отново и отново целият отдел разглеждаше и преразглеждаше всеки факт, излязъл наяве по време на разследването.