Мери Кларк - Къде си сега?

Момичетата се сбогуваха в хор и се отправиха нагоре по стълбите.

— Предпочитам да разговаряме в кабинета.

Последвах я по тесния коридор. В края му имаше голяма кухня, която преминаваше в семейна стая. Кабинетът бе помещението отляво преди кухнята. Предположих, че това е мястото, където Ричард Хановер прекарва вечерите си, когато е сам. Шарките на тапетите бяха ведри, килимът — на фигурки. Обзавеждането се състоеше от средно голямо бюро със стол пред него и кресло с регулируема облегалка, обърнато към монтирания на стената телевизор. Отляво зад креслото имаше лампа за четене, а близо до него бе поставена кошница с книги и списания.

Можех с лекота да си представя баща си в тази стая.

Барбара затвори вратата и седна зад бюрото, като ми остави единствено креслото, което изглеждаше прекалено голямо и твърде дълбоко за мен. Знаех, че Барбара е на възрастта на Мак — тридесет и една години, — но тя бе от жените, чиято ранна красота скоро увяхва. Лицето й, което си спомнях като безупречно красиво, сега бе прекалено слабо, а устните й — твърде тънки. Водопадът от руса коса, на която някога се бях възхищавала и завиждала, сега бе здраво стегнат в кок шиньон. Но тя все още бе неустоима по един елегантен, аристократичен начин. Реших, че нейното властно присъствие сигурно е утеха за родителите на нейните малки пациенти.

— Защо сте дошли, Каролин? — попита тя.

Погледнах я, опитвайки се да изразя същата враждебност, която струеше от нея.

— Барбара — подех, — доколкото разбирам, двамата с Мак сте се срещали преди десет години, когато той изчезна. Честно казано, казаха ми, че сте били луда по него. Ако, както смята полицията и както със сигурност сте чели във вестниците, Мак извършва престъпления, съществува само една причина за това и тя е, че той е претърпял абсолютен нервен срив. Трябва да знам дали сте забелязали у него някакви симптоми за това.

Тя не отговори.

Продължих да я гледам.

— Още сега ще ви кажа, че когато се срещнах със съпруга ви в неговия офис, той показа такава враждебност към Мак, че останах поразена. Какво е направил брат ми на Брус и има ли то нещо общо с изчезването му? Каква причина сте имали да хукнете насам, за да избегнете въпросите? Ако смятате, че можете да се скриете тук, не сте познали. Медиите са се заселили трайно пред дома ни в Сътън Плейс. Всеки път, когато влизам или излизам, се опитват да натикат в лицето ми микрофон. Ако не получа от вас някои честни отговори — а аз съм убедена, че знаете нещо за причината, накарала Мак да изчезне, — тогава следващия път, когато медиите ме нападнат, ще им кажа, че вие и съпругът ви криете информация, която би могла да ни помогне да намерим Лизи Андрюс.

Видях как кръвта се оттече от лицето й.

— Не бихте посмели !

— О, напротив, бих — уверих я. — Готова съм на всичко, за да намеря Мак и да го спра, ако наистина той е извършителят на всички тези престъпления, или да очистя името му, ако е невинен. Съдейки по онова, което знам, брат ми е станал жертва на амнезия и може да живее на три хиляди мили оттук.

— Не знам къде е той, но наистина знам защо изчезна. — Брадичката на Барбара Гълбрайт започна да трепери. — Ако ви кажа, ще се закълнете ли да ни оставите на мира? Брус няма нищо общо с изчезването му. Той ме обича и спаси живота ми. Ако ненавижда Мак, то е само заради това, което ми причини той.

— Какво ви е причинил Мак?

Едва намерих сили да изрека думите. Осъзнах, че съм грешила. Не само омраза бях видяла в изражението на доктор Барбара Хановер Гълбрайт. Бях видяла болка, която тя се опитваше да спре да не се излее в неудържим порой.

— Бях луда по Мак. Двамата излизахме заедно. За него връзката ни не беше нищо особено, знаех това. После обаче забременях. Едва не се побърках. Майка ми умираше. Здравната осигуровка бе мизерна и всички пари, които бяха отделени за медицинското училище, бяха похарчени. Бях приета в „Колумбия Презвитериън“, а не можех да си позволя да отида. Споделих с Мак.

Тя преглътна, за да не избухне в ридания.

— Той обеща да се погрижи за мен. Каза, че ще се оженим и че мога да отложа училището за една година и после да постъпя в него.

„Това звучи съвсем в стила на Мак“ — помислих си.

— Повярвах му. Знаех, че не ме обича, но бях убедена, че мога да го накарам да ме обикне. А после той изчезна. Просто ей така. Не знаех какво да правя.

— Защо не сте отишли при родителите ми? — попитах. — Те щяха да се погрижат за вас.