Мери Кларк - Къде си сега?

— Защо да го правя? Ще ви кажа какво се случи онази вечер. Около полунощ ми се обади една много мила дама, разделена с пияния задник, който й се пада съпруг. Беше уплашена. Съпругът знае, че с нея се харесваме. Оставил на клетъчния й телефон някакво шантаво съобщение, доста заплашително. Не можах да заспя, затова се облякох и отидох с колата дотам. Домът й е на около миля разстояние от моя. Седях в колата пред сградата, за да съм сигурен, че той няма да се появи, след като баровете затворят. Останах до пет часа. После си отидох вкъщи.

— Ти си бил същински сър Галахад, Бени — подхвърли саркастично Ахърн. — Коя е тази жена? Кой е мъжът, който я заплашва?

— Ченге е — отвърна Бени с равен глас. — Едно от най-добрите в цял Ню Йорк. Големите й вече деца смятат, че той е най-страхотният човек на света и просто има малък проблем с алкохола. Тя не иска неприятности. Аз не искам неприятности. Затова няма да ви кажа нищо повече.

Пол Мърфи се изправи.

— Търпяхме достатъчно — заяви той на Ахърн, Барът и Гейлър. — Убеден съм, че сте в състояние да намерите потвърждение на историята на Бени, и знам, че клиентът ми е готов да направи всичко, за да намери младото момиче, което е изчезнало. — Хвърли и на трима им презрителен поглед. — Защо не спрете да лаете под грешното дърво и не потърсите похитителя на Лизи Андрюс и останалите млади жени? И защо не престанете да си губите времето, като се опитвате да поставите кръгли гвоздеи в квадратни дупки, докато все още съществува шанс да спасите живота й?

Тримата детективи наблюдаваха как мъжете излизат от стаята. Когато вратата се затвори след тях, Ахърн процеди:

— Тази история издиша отвсякъде. Вярно, Бени може да си е осигурил алиби, като е висял пред апартамента на приятелката си за известно време, но все пак е имал повече от достатъчно време, за да отговори на спешно обаждане от страна на Ник и да изведе Лизи от онзи апартамент.

Тримата се спогледаха с агонията на пълна безизходица. В главата на всеки от тях отново кънтеше отчаяният вик на Лизи Андрюс за помощ.

„И стените градски рухнаха до основи…“ Не беше ли това стара религиозна песен? Нещо за Исус Навин и стените на Йерихон? Не беше сигурен. Единственото, в което беше сигурен, бе, че времето му изтича, и то бързо.

„Наистина, наистина не исках да свърша по този начин — помисли си. — Принудиха ме да го направя. Наистина се опитах да спра след първата.“ Това не включваше обаче истинската първа жертва — онази, за която никой не знаеше. „Но после не ме оставиха да спра.“

Не беше честно. Не беше.

„Краят наближава — предусети, чувствайки ускоряването на пулса си. — Не мога да спра. Всичко е свършено. Ще ме разкрият, но няма да ги оставя да ме арестуват. Ще умра, но ще взема със себе си още някой нов. Какъв е най-добрият начин — най-_вълнуващият_ начин — да го направя?

Ще го открия“ — увери се той сам.

В крайна сметка, винаги досега го бе откривал.

Мартас Винярд се намира на около триста мили североизточно от Манхатън и се стопля по-бавно. Когато се събудих във вторник сутринта, погледнах през прозореца към светлия студен ден. Чувствах се физически и емоционално по-силна, станах от леглото и се замислих какво да облека за срещата си с Барбара Хановер Гълбрайт. Времето бе достатъчно хладно за спортния костюм, който бях хвърлила в чантата си, но това не бе облеклото, което бих избрала.

Не исках да изглеждам нито наконтена, нито прекалено небрежно облечена. Когато се изправех пред Барбара, не исках да създавам впечатлението, че съм малката сестричка на Мак. Тя бе педиатър хирург. Аз бях доктор по право, адвокат и току-що бях приключила стажа си при съдия от гражданския съд. За случая можех да избера едно тъмнозелено кашмирено сако, удобна бяла камизола и бели джинси, които бях извадила от гардероба в последната минута. Сега останах доволна, че мога да ги облека.

Макар че бе почти време за обяд, се обадих на рум-сървиса и поръчах типична континентална закуска; докато се обличах, пиех черно кафе и гризях кифла с канела. Осъзнах, че съм толкова изнервена, та пръстите ми бяха непохватни и тромави, докато махаха от дрехите етикетчетата на фирмата за химическо чистене.

Напълно осъзнавах, че може да съм се впуснала и преследване, което да се окаже съвършено безполезно. Досега Барбара и децата й може да се бяха върнали обратно в Манхатън. Не мислех обаче, че са го направили. Бях убедена, че е дошла тук, за да избегне въпросите за Мак, а в такъв случай със сигурност щеше да остане на това място.