Мери Кларк - Къде си сега?

В пет и пет, с Бени на волана, мерцедесът се движеше на юг по Парк Авеню.

— Както го виждам аз, опитват се да те стреснат — каза Мърфи на Ник. — Единствената, пак повтарям, единствената косвена улика, с която разполагат срещу теб, са два факта: първо, поканил си Лизи на своята маса в клуба и сте поговорили и второ, притежаваш черен джип мерцедес, което те превръща в един от хилядите собственици на подобни автомобили.

Той стрелна Демарко с поглед.

— Разбира се, можеше да ми спестиш изненадата последния път, когато бяхме там.

Мърфи бе снишил гласа си почти до шепот, но въпреки това Ник го сръга с лакът. Знаеше за какво говори адвокатът: за факта, че втората съпруга на Бени бе поискала ограничителна заповед срещу него. Знаеше също така, че Бени притежава отличен слух и нищо не пропуска.

Движението бе така непоносимо бавно, че Мърфи реши да се обади в кабинета на Ахърн.

— Просто за да ви съобщя, че сме в обичайното за пет часа задръстване и нищо не можем да направим.

Отговорът на Ахърн беше прост:

— Просто стигнете дотук. Ние никъде не отиваме. Кой кара колата ви? Шофьорът на Демарко, Бени Сепини ли?

— Да.

— Доведете и него.

В десет часа без шест минути Ник Демарко, Пол Мърфи и Бени Сепини прекосиха стаята на отдела и влязоха в кабинета на Лари Ахърн. Забелязаха студените погледи на детективите в стаята, докато минаваха през нея.

Вътре в кабинета на Ахърн атмосферата бе дори още по-студена. Детективите Барът и Гейлър отново седяха от двете страни на началника си. Пред бюрото му бяха поставени три стола.

— Седнете — рече Ахърн отсечено.

Бени Сепини погледна към Демарко.

— Господин Демарко, не мисля, че ми влиза в работата…

— Зарежете тези изпълнения „служител — работодател“. Наясно сме, че го наричате Ник — прекъсна го Ахърн. — А сега сядайте.

Сепини изчака Демарко и Мърфи да заемат местата си, преди да седне на своя стол.

— Познавам господин Демарко от много години — заговори той. — Важен човек е и когато не сме сами, го наричам господин Демарко.

— Трогателно — подхвърли саркастично Ахърн. — А сега нека всички чуем това. — Натисна бутона за пускане на касетофона и стаята се изпълни с гласа на Лизи Андрюс, която умоляваше баща си да й помогне.

След края на записа за миг се възцари мълчание, а после Пол Мърфи попита:

— Каква е целта на пускането на този запис?

— Ще се радвам да ви кажа — увери го Ахърн. — Помислих си, че това може да напомни на клиента ви, че вчера Лизи Андрюс вероятно е била все още жива. А също, че този запис може да подтикне по-добрата му част да ни каже къде да я намерим.

Демарко скочи от стола си.

— Не знам повече от вас къде е това клето момиче и бих дал всичко, за да спася живота й, ако можех.

— Сигурен съм, че можете — обади се Барът. От гласа му капеше сарказъм. — Помислили сте си, че е много сладка, нали така? В действителност дори сте й дали визитката си с адреса на уютния ви апартамент в Трибека.

Детективът вдигна картичката, прочисти гърлото си и прочете:

— „Лизи, мога да отворя за теб някои врати в шоубизнеса и ще се радвам да го направя. Обади ми се. Ник“.

Хвърли картичката със сила на масата.

— Дали сте й тази картичка онази нощ, нали така?

— Не си длъжен да отговаряш на този въпрос, Ник — предупреди го Мърфи.

Ник поклати глава.

— Няма причина да не отговоря. През няколкото минути, които тя прекара на масата ми, й казах, че е прекрасна танцьорка, което си бе самата истина. Тя пък сподели, че след завършването си би желала да прекара една година, без да прави нищо определено, просто да пробва дали би могла да успее на сцената. Познавам доста знаменитости, затова й дадох картичката. И какво от това? — Очите му срещнаха подозрителния поглед на Ахърн.

— Явно сте забравили да ни споменете за това — рече Ахърн. Всяка сричка, която произнасяше, звучеше презрително.

— Идвах тук три пъти. — Ник бе очевидно раздразнен. — И вие всеки път се държахте така, като че ли аз съм отговорен за изчезването й. Заплашихте ме, че можете да намерите начин да вземете разрешителното за алкохол на „Бараката“, дори ако се наложи, да причините някакви проблеми на заведението…

— Престани, Ник — нареди Мърфи.

— Няма да престана. Нямам нищо общо с изчезването на това момиче. Последния път, когато бях тук, изказахте предположението, че съм се разраснал прекалено много. Напълно прав сте. Ако затворите „Бараката“, ще фалирам. През годините съм вземал някои много глупави решения, не го отричам, но нараняването или отвличането на дете като Лизи Андрюс не е едно от тях.