Мери Кларк - Къде си сега?

Попаднах в лабиринта на тъжни сънища, ридаещи сенки и още нещо. Какво беше то? Чие лице се опитвах да видя, докато то се изплъзваше от мен, объркваше ме и ме измъчваше? Не беше Мак. Когато го сънувах, виждах десетгодишно момче с пясъчноруса коса със зализан кичур и широко разположени очи. Синът на Мак. Моят племенник. Събудих се към осем часа, облякох пеньоар и все още наполовина грохнала от изтощение, слязох на долния етаж и отидох в кухнята.

В светлината на утрото кухнята изглеждаше успокоително позната. Когато мама отиваше на почивка някъде, винаги даваше на дългогодишната ни икономка малка ваканция и тогава Сю идваше само веднъж седмично, за да поддържа апартамента чист и спретнат. Всички малки знаци ми подсказваха, че е била тук вчера, докато съм била във Винярд. В хладилника имаше прясно мляко, а писмата, които бях захвърлила на един плот в кухнята, сега бяха подредени едно върху друго. Благодарих на Бога, че бе дошла през единствения ден, когато ме нямаше в апартамента. Просто не бих могла да понеса, ако започнеше да ми съчувства заради Мак.

Нямах ни най-малко желание да ям каквото и да било. Главата ми обаче се бе прояснила и знаех, че трябва да взема някои решения. Опитах се да ги обмисля над три чаши кафе.

Детектив Барът. Наистина мислех, че съм го убедила, че не защитавам Мак, но от друга страна, не му бях казала нещо, което можеше да е пряко свързано с изчезването на брат ми…

Барбара ми бе казала, че гневът, който Брус изпитва към Мак, е изцяло заради начина, по който Мак се бе отнесъл с нея. Но може би имаше нещо повече от това — много повече. Брус винаги е бил отчаяно влюбен в Барбара. Очевидно се бе оженил за нея при нейните условия: „Стани баща на бебето ми и ме изпрати в медицинско училище“. Дали не бе свързан с изчезването на Мак? Дали не го бе принудил да се махне? Дали не го бе заплашил? И ако е така, с какво?

Това просто нямаше никакъв смисъл.

Детето на Мак. Трябваше да го защитя. Барбара не знаеше, че съм го видяла. Той растеше като син на педиатър хирург и на богат предприемач по недвижими имоти. Имаше две малки сестрички. Не можех да разруша целия му свят, а ако се опитах да хвърля подозрение върху Брус и Барът започнеше да се рови във връзката, която бе съществувала между Барбара и Мак, преди брат ми да изчезне, това можеше да се случи.

Трябваше да говоря с някого — някой, на когото можех да се доверя безрезервно. Ник? Не. Адвокатът, когото бяхме наели, Търнстън Карвър? Не. И тогава изведнъж видях отговора и той бе толкова прост, та просто не можех да проумея как не съм се сетила за това по-рано: Лукас Рийвс! Той бе участвал в разследването още от самото начало. Беше разпитвал Ник и Барбара, Брус и семейство Крамър. Позвъних в офиса му. Часът бе едва осем и тридесет, но той вече беше там. Каза ми, че и той, и екипът му работят по една-единствена задача: да открият похитителя на Лизи.

— Дори ако е Мак? — попитах.

— Разбира се, дори ако е Мак, но категорично не вярвам, че това е отговорът.

Изкъпах се, включих телевизора и се загледах, докато се обличах. Сега полицията бе известила медиите, че Лизи отново се е обадила на баща си.

— Съдържанието на съобщението не е известно, но източник от полицията потвърди, че съществува голяма вероятност Лизи да е мъртва — каза говорителят на Си Ен Ен.

Докато навличах дънки и памучен пуловер с дълъг ръкав, си помислих, че тъй като съдържанието на съобщението не е известно, поне името на Мак не е замесено в него.

Обичам бижутата и винаги нося обеци и нещо около врата. Днес избрах тънка златна верижка с перла, която ми бе подарил татко, а после започнах да ровя из чекмеджето за обеците, които Мак ми бе подарил за шестнадесетия ми рожден ден. Дизайнът им представляваше златно слънце с бликащи от него лъчи, с малък диамант в центъра на всяка обеца. Почувствах се по-близо до татко и до Мак, докато ги закопчавах.

От Сътън Плейс до офиса на Рийвс имаше около миля, но реших да отида пеша. След толкова време, прекарано в колата през последните няколко дни, имах нужда от това упражнение. Въпросът бе как да избегна медиите. Успях, като слязох в гаража и почаках няколко минути, докато се появи един от обитателите на сградата. Помолих го да ме вземе в колата си. Той бе възрастен мъж с достолепен вид. Никога не го бях срещала.

— Мога ли просто да се скрия на пода пред задната седалка, докато се отдалечим на няколко пресечки? — помолих го.

Той ме погледна съчувствено.

— Госпожице Макензи, разбирам защо искате да се измъкнете от медиите, но се боя, че не аз съм човекът, който би трябвало да ви помогне. Разбирате ли, аз съм федерален съдия.