Мери Кларк - Къде си сега?

Снимката, направена от съквартирантката й само преди няколко дни — усмихнатата Лизи — заедно с описание на височината и теглото й, както и адресът на „Бараката“, времето, по което бе излязла оттам, и адресът на апартамента й, накъдето би трябвало да се е отправила след това, заедно със съобщението за петдесетте хиляди долара, предложени от баща й и от Никълъс Демарко, до едно бяха поместени на афиша.

— Обикновено не даваме толкова много информация, но сега сме се отказали от всички спирачки — обясни капитан Ахърн на брата на Лизи в девет часа вечерта в сряда. — Но, Грег, ще бъда откровен с теб. Истината е, че ако Лизи е била похитена, шансовете ни да я намерим жива и здрава намаляват с всеки изминал час.

— Знам. — Грег Андрюс се бе отправил към полицията, след като бе дал на баща си силно успокоително и го бе заставил да си легне в стаята за гости в апартамента си. — По дяволите, Лари, чувствам се толкова безпомощен. Какво мога да направя? — Прегърби се обезсърчено на стола си.

Капитан Ахърн се наведе през бюрото към Грег. Изражението му бе сериозно.

— Можеш да бъдеш опора на баща си и да се грижиш за пациентите си в болницата. Остави другото на нас, Грег.

Младият мъж се постара да си придаде спокоен вид,

— Ще се опитам. — Изправи се бавно, като че ли всяко движение му струваше огромно усилие. Посегна към вратата на кабинета на Ахърн, а после се обърна.

— Лари, ти каза „ ако Лизи е била похитена“. Моля те, не губи време да мислиш, че тя преднамерено би ни подложила на тази агония.

Той отвори вратата и се озова лице в лице с Рой Барът, който тъкмо се канеше да влезе в кабинета на началника си. Барът бе чул думите на Андрюс и бе осъзнал, че те почти буквално повтарят онова, което Каролин Макензи бе казала за брат си преди два дни. Изтиквайки от ума си това съвпадение, той поздрави Андрюс, а после влезе в кабинета на Ахърн.

— Привършихме с лентите — докладва той кратко. — Искаш ли да ги видиш, Лари?

— Да — отвърна Ахърн, загледан след отдалечаващата се фигура на Грег. — Как мислиш, дали ще има полза, ако позволим на брат й да ги изгледа заедно с нас?

Барът бързо се извърна, за да проследи погледа на началника си.

— Може би. Ще го спра, преди да се е качил на асансьора.

Детективът настигна Грег, който тъкмо натискаше бутона на асансьора с всичка сила, и го попита дали ще ги придружи до стаята на техниците по-нататък по коридора.

— Доктор Андрюс — обясни той, — записите, направени в понеделник вечер от охранителните камери в „Бараката“, са увеличени кадър по кадър, за да се опитаме да разпознаем някого, който се е притискал по-близо до Лизи на дансинга или е бил сред последните, които са си тръгнали.

Без да каже нито дума, Грег кимна, последва Барът и Ахърн към стаята на техниците и седна на един стол. Докато лентата се въртеше, Барът, който вече я бе изучавал два пъти, осведомяваше накратко Грег и Ахърн за подробностите.

— С изключение на младежите, с които е седяла цялата вечер, няма нищо, което да изглежда от значение. Приятелите й са единодушни, че Лизи не се е отделяла от тях, с изключение на петнадесетте минути, които е прекарала с Демарко на неговата маса, или когато е била на дансинга. След като останалите от компанията си тръгнали в два часа, тя е танцувала и се е върнала на масата чак когато музикалната група също е започнала да се приготвя да си върви. Дотогава не били останали почти никакви клиенти, затова имаме няколко ясни кадъра с нея, преди да излезе сама.

— Може ли да върнете кадъра, на който Лизи седи на масата? — помоли Грег. Гледката на сестра му на записа предизвика тъга в сърцето му.

— Разбира се. — Барът превъртя касетата. — Забелязвате нещо, което сме пропуснали ли, докторе? — попита той, опитвайки се да запази гласа си безстрастен.

— Изражението на Лизи. Докато танцуваше, се усмихваше, а само я погледнете сега. Изглежда замислена, толкова тъжна. — Замлъкна за миг. — Майка ни почина преди две години и Лизи много трудно преодоля болката от тази загуба.

— Грег, смяташ ли, че това душевно състояние може да е предизвикало временна амнезия или пристъп на страх, който да я накара да избяга? — Въпросът на Ахърн бе прозорлив и изискваше недвусмислен отговор. — Съществува ли такава възможност?

Грег Андрюс вдигна ръце и ги притисна към слепоочията си, като че ли се опитваше да стимулира мисловния си процес.

— Не знам — рече той най-после. — Просто не знам. — Поколеба се и продължи: — Но ако трябва да заложа главата си, както и главата на Лизи, бих се заклел, че не се е случило по този начин.