Мери Кларк - Къде си сега?

— Искам да тръгнем още сега, Гюс. Толкова много се боя и за двама ни.

Брус Гълбрайт винаги завършваше работния си ден с разговор със секретарката си. За разлика от повечето си познати, той не носеше устройство „Блекбъри“ и често изключваше клетъчния си телефон. „Прекалено ме разсейват — обясняваше той. — Като че ли наблюдавам фокусник, който се опитва да жонглира с прекалено много топки едновременно.“

Тридесет и две годишен, среден на ръст, с пясъчноруса коса и очила без рамка, той се шегуваше, че е толкова обикновен, та няма да го забележи дори някоя охранителна камера. От друга страна, не бе чак толкова скромен, че да не си дава сметка за собствената си стойност. Нямаше равен в сключването на сделки и колегите му смятаха, че притежава почти свръхестествена способност да предвижда измененията в пазара на недвижими имоти.

В резултат на тази си способност Брус Гълбрайт многократно бе умножил размера на семейната фирма за недвижими имоти. Бе го увеличил дотолкова, че шейсетгодишният му баща просто му бе предал управлението. На вечерята по случай пенсионирането си бе казал с усмивка:

— Брус, сега всичко е в твои ръце. Ти си добър син и далеч по-добър бизнесмен от мен, а и мен си ме биваше. Сега продължавай да трупаш пари за всички ни, а аз ще се опитам да осъществя мечтата си да стана първокласен играч на голф.

Тази сряда Брус беше в Аризона, откъдето както обикновено се обади на секретарката си късно следобед. Тя му докладва, че го е търсила някоя си Каролин Макензи, оставила е съобщение, че Мак отново се е свързал с тях, и моли Брус да й се обади.

Каролин Макензи? Малката сестра на Мак? Това не бяха имена, които искаше да чува.

Брус току-що се бе върнал в хотела, който притежаваше в Скотсдейл. Клатейки глава, той отиде до барчето и бръкна вътре, за да си извади една студена бира. Часът бе едва четири, но той бе прекарал по-голямата част от деня навън, в жегата, и заслужаваше да пийне една чаша, увери сам себе си.

Отпусна се в голямото кресло с лице към високия от пода до тавана прозорец, от който се откриваше изглед към пустинята. По всяко друго време щеше да се наслади на тази своя любима гледка, но в този миг виждаше само студентския апартамент, който бе делил с Мак Макензи и Ник Демарко, и отново си спомняше всичко, което се бе случило там.

„Не искам да виждам сестрата на Мак — каза си той. — Минаха десет години, а и дори тогава родителите на Мак знаеха, че двамата с него никога не сме били близки. Нито веднъж не ме покани в Сътън Плейс на вечеря, макар че всеки път вземаше Ник със себе си. Дори и през ум не му мина, че може би и аз бих искал да отида там. За него бях просто ненатрапчив тип, който по една случайност живее в един апартамент с него.

Ник, донжуанът Мак, според всеобщото мнение, най-приятният младеж в целия свят. Беше толкова приятен, че дори се извини, когато ме изпревари със съвсем малко за челната десетка на випуска при завършването. Никога няма да забравя погледа на татко, когато му казах, че не съм успял. Четири поколения от семейството в «Колумбия» и аз бях първият, който да не е в челната десетка. И Барбара. Господи, колко луд бях по нея тогава. Направо я боготворях… А тя дори не поглеждаше към мен“ — припомни си.

Наклони глава назад и допи последните глътки от бирата. „Ще трябва да се обадя на Каролин — реши все пак. — Но ще й кажа същото, което на времето съобщих и на родителите й. С Мак живеехме заедно, но никога не сме били приятели. Дори не го видях в деня, в който изчезна. Излязох, докато двамата с Ник още спяха, затова ме остави на мира, малка сестричке.“

Брус стана от фотьойла. „Забрави го — каза си нетърпеливо той. — Просто го забрави.“ Фразата, която често минаваше през ума му, когато се сетеше за Мак, отново се появи. Знаеше, че цитатът не е съвсем точен, но му вършеше работа: „Но това се случи в друга земя, а освен туй мъртъв е кралят“.

Той отново отиде до телефона, вдигна го и набра номера. Когато жена му отговори, бе сигурен, че звукът на гласа й е накарал лицето му да грейне.

— Здравей, Барб — поздрави я. — Как си, мила? И как са децата?

След обяда с Аарон Клайн Елиът Уолъс се върна в кабинета си и се улови, че мисли за Чарлс Макензи старши и за приятелството, което ги бе свързало във Виетнам. Чарли бе минал през Корпуса за подготовка на офицери и по времето, когато се срещнаха, беше младши лейтенант. Елиът му бе разказал, че е роден в Англия от родители американци и е прекарал по-голямата част от детството си в Лондон. Когато бе навършил деветнадесет, се бе преместил в Ню Йорк заедно с майка си. След това се бе записал в армията и четири години по-късно си бе спечелил офицерски чин, поради което двамата с Чарли се оказаха рамо до рамо в някои от най-яростните битки на войната.