Мери Кларк - Къде си сега?

Просторната ми спалня в Сътън Плейс е с отделна обособена част, която играе ролята на дневна. На Томпсън Стрийт имам разтегателен диван, който, удивително, е снабден с много удобен матрак. Докато детектив Барът влизаше след мен в апартамента, забелязах начина, по който огледа стаята с черните й лакирани странични маси, яркочервени модерни лампи, черна лакирана масичка за кафе и два стола без странични облегалки със същата чисто бяла тапицерия като дивана. Погледът му се плъзна по белите стени и килима на квадрати в черно, червено и бяло.

Кухнята е малко помещение, обособено в единия край на дневната. Масичка, която преди е стояла в заведение за сладолед, и два метални стола с възглавнички под прозореца изчерпват цялото й обзавеждане. Прозорецът обаче е широк, пропуска много светлина и поставените на перваза саксии с цветя внасят нещо от атмосферата на открита градина.

Барът разгледа всичко, след което учтиво отклони предложението ми да му поднеса вода или кафе и седна срещу мен на един от столовете. Изненада ме, като започна разговора ни с извинение.

— Госпожице Макензи — каза той, — навярно смятате, че съм отхвърлил с лека ръка вашите тревоги, когато дойдохте при мен в понеделник.

Замълчах в знак на съгласие.

— Вчера започнах да разглеждам случая на брат ви. Признавам, че не съм стигнал много далеч — обадиха ни се заради Лизи Андрюс и, разбира се, това разследване получи предимство, но после осъзнах, че то ще ми даде възможност отново да поговоря с вас. Както вече ви казах, сега проверяваме съседите. Познавате ли Лизи Андрюс?

Въпросът ме изненада. Може би не трябваше, но си помислих, че когато ми позвъни и ме помоли да се срещнем, ако познавах Лизи дори бегло, щях да му го кажа незабавно.

— Не, не я познавам — отвърнах.

— Видяхте ли снимката й по телевизията?

— Да, снощи.

— И не ви ли се стори, че някога сте я виждали? — продължаваше да настоява той, като че ли не бе сигурен дали не се опитвам да отговарям уклончиво.

— Не, но разбира се, като се има предвид, че живеем толкова близо една до друга, може да сме се разминавали по улицата. В тази сграда живеят доста студентки. — Знаех, че гласът ми звучи раздразнено, и наистина се бях подразнила. Барът нямаше право да предполага, че след като собственият ми брат бе изчезнал, е възможно да съм свързана по някакъв начин с изчезването на това момиче.

Устните на Барът се стегнаха.

— Госпожице Макензи, надявам се, осъзнавате, че ви задавам същите въпроси, които както аз, така и другите детективи, задаваме на всички, живеещи наоколо. Тъй като с вас вече се познаваме и от всички хора вие би трябвало най-добре да разбирате агонията, преживявана от бащата и брата на момичето, се надявам, че можете да ни помогнете. Вие сте извънредно привлекателна млада жена и като адвокат със сигурност сте обучена в тънкостите на наблюдателността. — Леко се приведе напред и сплете ръце. — Случва ли ви се да вървите из този квартал сама през нощта, да речем, след като сте били на вечеря или на кино, или излизате много рано сутринта?

— Да, случва ми се. — Знаех, че гласът ми е омекнал. — През повечето сутрини отивам да бягам около шест часа, а когато излизам вечер с приятели, често се прибирам сама пеш.

— Някога изпитвали ли сте чувството, че ви наблюдават, че някой върви след вас?

— Не, никога. От друга страна, трябва да кажа, че рядко се прибирам след полунощ, а по това време по улиците на Вилидж все още има доста хора.

— Разбирам. Но ще ви бъда благодарен, ако си държите очите отворени и ни съобщите, в случай че видите нещо. Понякога престъпниците, подпалвачите например, изпитват удоволствие, като гледат паниката, която са предизвикали. И още нещо. Има още един начин, по който може би сте в състояние да ни помогнете. Вашата съседка от втория етаж, госпожа Картър, е много привързана към вас, нали така?

— И аз съм много привързана към нея. Тя страда от много тежка форма на артрит и се бои до смърт да излезе навън, ако времето е лошо — обясних. — На няколко пъти е падала много лошо. Проверявам как е и й купувам това-онова от магазина, когато има нужда. — Облегнах се назад в стола си, чудейки се какво цели с тази тема.

Барът кимна.

— Тя ми разказа за това. Всъщност започна да ви превъзнася до небесата. Но предполагам, че знаете как са устроени някои от старите хора. Те се боят, че ако кажат нещо на полицията, ще се забъркат в неприятности. Моята собствена леля беше такава. Не пожела да признае, че е видяла как един съсед потрошава колата на друг. „Не ми влиза в работата“, така казваше. — Детективът замълча и се замисли. — Докато говореше с мен, госпожа Картър определено изглеждаше нервна — продължи той. — Но спомена, че обича да седи до прозореца. Твърди, че снимката на Лизи не й говори нищо, ала ми се струва, че не е точно така. Може би е забелязала Лизи да минава по улицата, но не иска да се забърква в разследването. Ако е така, може би бихте могли да изпиете чаша чай с нея и тя да ви се довери.