Мери Кларк - Къде си сега?

— Това е общата стая на детективския отдел — обясни секретарката, когато влязоха в голямо помещение, претъпкано с редици бюра, които изглеждаха поставени без всякаква мисъл за естетика и удобство на обзавеждането. Само зад половината от тях имаше хора, макар че купища листа и звънящи телефони показваха, че и останалите се използват активно.

Петимата мъже и жената, които се намираха в стаята, погледнаха към Никълъс, докато прекосяваше помещението, следвайки по петите секретарката. Той си даваше сметка, че го подлагат на внимателен оглед. „Залагам десет срещу едно, че всички знаят кой съм и защо съм тук и до един ме ненавиждат заради това — помисли си. — Вече са ме белязали като собственик на някой от онези мръсни барове, където ходят непълнолетните, за да се напиват.“

Секретарката почука на вратата на един кабинет отляво на общата стая и без да чака отговор, я отвори.

Капитан Лари Ахърн бе сам. Изправи се иззад бюрото си и протегна ръка на Демарко.

— Благодаря, че се отзовахте толкова бързо — рече той отсечено. — Моля, седнете. — Обърна се към секретарката: — Помолете детектив Гейлър да се присъедини към нас.

Демарко седна на най-близкия до бюрото на Ахърн стол.

— Съжалявам, че не можах да дойда снощи. Вчера рано сутринта отлетях за Южна Каролина при едни приятели.

— От секретарката ви разбрах, че сам сте пилотирали частния си самолет и сте излетели от летище „Тетърборо“ — подхвърли Ахърн.

— Точно така. Върнах се тази сутрин. Не можах да тръгна по-рано заради времето там — в Чарлстън имаше голяма буря.

— Кога вашите подчинени ви съобщиха, че Лизи Андрюс — младата жена, която си е тръгнала от вашия клуб при затварянето му рано във вторник сутринта — е изчезнала?

— Звънили са на мобилния ми телефон вчера около девет вечерта. Бях излязъл на вечеря с приятели и не го носех. Откровено казано, като собственик на ресторант смятам хората, които говорят по телефона в ресторантите, за непоносими. Когато се върнах в хотела към единадесет, проверих съобщенията си. Има ли някакви новини за госпожица Андрюс? Свързала ли се е със семейството си?

— Не — отвърна кратко Ахърн, а после погледна покрай Демарко. — Влизай, Боб.

Никълъс Демарко не бе чул отварянето на вратата. Изправи се и се обърна, докато един спретнато облечен мъж с посивяваща коса, който изглеждаше около петдесетте, прекоси стаята с бързи крачки. Усмихна се бегло, докато протягаше ръка на посетителя.

— Детектив Гейлър — представи се той, издърпа един стол и го обърна така, че Ник да се озове под прав ъгъл между детектива от една страна, и бюрото на капитана от друга.

— Господин Демарко — поде отново Ахърн, — ние сме много обезпокоени, че Лизи Андрюс може да се окаже жертва на някакъв вид престъпление. Вашите служители ни казаха, че сте били в „Бараката“ приблизително в десет часа в понеделник вечерта и че сте говорили с нея.

— Точно така — потвърди незабавно Ник. — Поради заминаването си за Южна Каролина останах да работя до късно в офиса си на Парк Авеню номер 400. После се отбих в апартамента си, преоблякох се в неофициални дрехи и отидох до „Бараката“.

— Често ли посещавате клуба си?

— По-скоро бих казал, че се отбивам често. Вече не се занимавам сам с всекидневните дела, нито пък имам такова желание. Том Ферацано управлява „Бараката“ вместо мен — той е и съдържател, и управител. И ако разрешите да добавя, справя се блестящо. Работим заедно от десет месеца и през това време не е имало нито един инцидент със сервиране на алкохол на малолетен, нито пък са позволили на някой възрастен да изпие повече алкохол, отколкото е разумно. Преди да наемем някого на работа, го проверяваме щателно, същото важи и за музикалните групи, които ангажираме.

— „Бараката“ се ползва с добра репутация — съгласи се детектив Гейлър. — Но вашите собствени служители казват, че сте прекарали доста време в разговор с Лизи Андрюс.

— Видях я как танцува — веднага започна да обяснява Ник. — Тя е красиво момиче и наистина великолепна танцьорка. Човек би си помислил, че е професионалистка. Но от друга страна, изглежда много млада. Знаех, че на входа са проверили личната й карта, но все пак, ако трябваше да се обзаложа за възрастта й, бих се заклел, че е непълнолетна. Затова накарах един от сервитьорите да я доведе на масата ми и я помолих лично да видя картата й. Оказа се, че току-що е навършила двадесет и една.

— Тя е седнала на масата ви — обади се Гейлър с равен глас. — Вие сте я почерпили с питие.