Мери Кларк - Къде си сега?

— Аарон, радвам се да те видя. Нека поръчаме бързо. Имам няколко срещи. Предполагам, че и днес ще искаш същото?

— Салата „Коб“ без заливка и студен чай, нали, господин Клайн? — попита сервитьорът усмихнат.

— Познахте. — Аарон нямаше нищо против шефът му да си мисли, че салатата, която си вземаше за обяд, е признак за самоналожена дисциплина. Истината бе, че жена му Джени обичаше да готви и приготвени от нея, дори най-обикновените ястия бяха далеч по-добри от безвкусното меню в трапезарията на изпълнителния директор.

Елиът също поръча и когато сервитьорът се отдалечи достатъчно, за да не може да ги чува, премина направо към проблема, който го бе накарал да призове Аарон тук.

— Мак ни се обади в неделя — каза той.

— Обичайното обаждане за Деня на майката? — попита Аарон. — Чудех се дали и този път ще остане верен на навика си и ще позвъни.

— Не само че се обади, а направи и нещо повече.

Без да откъсва очи от лицето на Елиът Уолъс, Аарон изслуша разказа му за бележката, оставена от Мак.

— Посъветвах Оливия да уважи желанието му — продължи Елиът. — Но колкото и да е странно, тя като че ли бе стигнала до същия извод още преди да й го кажа. Когато говори за Мак сега, казва, че е „избягал без разрешение“ — дезертьор. Ще отиде на пътешествие край гръцките острови заедно с някакви приятели. Поканиха и мен да се присъединя към тях и може би ще отида за последните десет дни.

— Трябва да отидете — рече незабавно Аарон. — Почивката, която си давате, далеч не е достатъчна.

— На следващия си рожден ден ще навърша шейсет и пет. В много компании на тази възраст биха ме отстранили. Това е предимството да притежаваш собствена фирма — не възнамерявам да се оттеглям, и то за много дълго време. — Той направи пауза, като че ли се подготвяше за нещо, а после каза: — Но не те помолих да дойдеш тук, за да си говорим за ваканции.

Изненадан, Аарон Клайн видя как очите на Уолъс се замъглиха от тревога.

— Аарон, ти преживя болката да загубиш майка си, убита в случайно престъпление. Ако ролите ви с Оливия бяха разменени, ако твоята майка бе изчезнала и после бе продължила да поддържа някаква връзка с теб, щеше ли да уважиш желанието й, или щеше да продължиш да я търсиш? Чувствам се извънредно несигурен и притеснен. Дали съветът, който дадох на Оливия, бе правилен, или трябваше да я насърча да поднови и удвои усилията си да намери Мак?

„Да си представя, че мама е изчезнала преди десет години — заразсъждава Аарон. — Да си представя, че ми се обажда веднъж годишно, а после, когато й заявя, че изпитвам нужда да я намеря и ще го направя, тя ми изпраща бележка, в която ми нарежда да я оставя на мира. Как щях да постъпя аз в тази ситуация?“

Отговорът не бе труден.

— Ако майка ми бе сторила това, което Мак е причинил на своето семейство и на вас, щях да кажа: „Щом това искаш, мамо, нека бъде така. Имам по-важни неща за правене“.

Елиът Уолъс се усмихна.

— „По-важни неща за правене“? Необичаен израз. Все пак ти благодаря, Аарон. Изпитвах нужда някой да ме увери, че не подвеждам Мак или Оливия… — Направи пауза, след което се поправи: — Искам да кажа майка му и сестра му, разбира се.

— Не ги подвеждате — заяви категорично Арон Клайн.

Тази вечер, докато с жена му пиеха по чаша вино преди вечеря, Аарон сподели:

— Джени, днес осъзнах, че дори абсолютните задръстеняци приличат на момчета, когато се влюбят. Елиът не може да изрече името на Оливия Макензи, без очите му да заблестят.

Никълъс Демарко, собственик на излезлия на мода клуб „Бараката“, както и на един преуспяващ изискан ресторант в Палм Бийч, бе уведомен за изчезването на студентката от Нюйоркския университет Лизи Андрюс късно във вторник вечерта, докато играеше голф в Южна Каролина.

В сряда сутринта той отлетя към дома и в три следобед вече вървеше след една секретарка по дълъг коридор на деветия етаж на Хогън Плейс номер едно към отделението, където работеха детективите, прикрепени към окръжния прокурор на Манхатън. Имаше среща с капитан Лари Ахърн — командващия офицер на отдела.

Висок, със стегнатата фигура на дисциплиниран атлет, Ник вървеше с дълги крачки. Челото му бе тревожно сбърчено. Той разсеяно прокара ръка през късо подстриганата си коса, която въпреки всичките му усилия винаги се къдреше, когато се навлажнеше.

„Трябваше да се отбия вкъщи поне колкото да се преоблека“ — сгълча се мислено той. Носеше отворена на врата спортна фланелка на сини и бели карета, която му се стори твърде делнична, дори и в съчетание със светлосиньото сако и тъмносините панталони.