Мери Кларк - Къде си сега?

Бях взела доклада на детектив Рийвс от бюрото на баща си. Сега исках да открия адресите на двамата предишни съквартиранти на Мак — Брус Гълбрайт и Никълъс Демарко. Отначало Ник поддържаше постоянна връзка с татко, но с течение на времето обажданията му естествено намаляха. За последен път го видях на погребалната служба за татко, но спомените ми за този ден се губят почти изцяло.

Кабинетът на татко не е голям, но както казваше той, достатъчно голям е за неговите нужди. Масивното му бюро доминира в облицованата с ламперия стая. За ужас на майка ми подът е покрит с избелелия килим с размери два и седемдесет на четири и осемдесет, който някога е покривал пода на дневната им. „Той ми напомня откъде съм дошъл, Лив“ — казваше татко след поредното й усилие да се отърве от килима. Любимото му място за сутринта бе един стол с изтъркана кожена тапицерия и възглавничка. Татко винаги ставаше много рано, правеше си кафе и се отпускаше в този стол със сутрешните вестници, преди да се изкъпе и облече, за да тръгне към офиса.

Стената срещу прозорците е покрита с лавици с книги. Върху тях са разпръснати снимки на четирима ни от онези щастливи дни, когато все още бяхме заедно. Татко притежаваше властно присъствие, което се долавяше дори на обикновените снимки: решителната челюст, смекчена от широка усмивка, острата интелигентност на погледа му. Бе направил всичко възможно да открие Мак и ако не бе загинал, щеше и сега да го прави, бях сигурна в това.

Отворих най-горното чекмедже на бюрото му и извадих тетрадката му с телефоните. На лист хартия записах номера на Брус Гълбрайт. Спомних си, че се бе включил в семейния бизнес с недвижими имоти в Манхатън. Записах си и домашния му телефон, и този в офиса.

Ник Демарко, син на родители имигранти, които притежаваха малък ресторант на приземния етаж на една сграда в Куинс, на времето бе постъпил със стипендия в Колумбийския университет. Спомних си, че след като защити магистърска степен по бизнес администрация в „Харвард“, той навлезе в ресторантьорския бизнес и доколкото знаех, бе постигнал голям успех. Телефонните номера и адресите както на дома, така и на офиса му бяха от Манхатън.

Седнах на бюрото на татко и вдигнах телефонната слушалка. Реших да се обадя първо на Брус. Имах причина за това решение. Когато бях на шестнадесет години, бях страшно увлечена по Ник. Двамата с Мак бяха много близки приятели и брат ми редовно го водеше у нас на вечеря. Живеех заради тези вечери. Веднъж обаче Ник и Мак доведоха със себе си и едно момиче. Барбара Хановер бе студентка последна година, живееше в същия студентски блок като тях и още от първия миг разбрах, че Ник е луд по нея.

Макар че бях абсолютно съкрушена, си мислех, че съм успяла да не се издам онази вечер. Мак обаче четеше изражението ми като отворена книга. Преди тримата да си тръгнат, той ме дръпна настрана и каза: „Каролин, знам, че си падаш по Ник. Забрави го. Той сменя приятелките си всяка седмица. По-добре се насочи към момчетата на твоята възраст“.

Сърдитото ми твърдение, че не е вярно, само накара Мак да се усмихне. „Ще го преодолееш“ — бяха прощалните му думи към мен онази нощ. Това се случи около шест месеца преди изчезването му. Тогава бе последният път, когато останах у дома при гостуване на Ник. Чувствах се притеснена и не исках да се срещам с него. Фактът, че увлечението ми по Ник бе съвсем очевидно за Мак, ме караше да мисля, че е очевидно и за всеки друг. Бях благодарна, че родителите ми никога не споменаха за това, дори с една дума.

Разговарях със секретарката на Брус в „Гълбрайт Риъл Истейтс“ и разбрах, че е на делово пътуване, което ще продължи до другия понеделник. Дали искам да оставя съобщение? Дадох на секретарката името и телефонния си номер, а после се поколебах и добавих:

— Става въпрос за Мак. Току-що ни се обади отново.

След това позвъних на Ник. „Неговият офис е на Парк Авеню 400, на петнадесетина минути разстояние от Сътън Плейс!“ — помислих си, докато набирах номера. Когато попитах за него, вдигна секретарката му и остро ми каза, че ако съм журналистка, единствените изявления ще бъдат направени от адвоката на господин Демарко.

— Не съм от медиите — успокоих я. — Ник беше приятел на брат ми в Колумбийския университет. Съжалявам, не знаех, че има проблеми със закона.

Може би съчувствието в гласа ми и това, че нарекох Ник с малкото му име, накараха секретарката да ми отговори толкова откровено.

— Господин Демарко е собственикът на „Бараката“ — заведението, където са видели за последен път младата жена, изчезнала преди две вечери — обясни тя. — Ако ми дадете телефонния си номер, ще му предам да отговори на обаждането ви.