Мери Кларк - Къде си сега?

Аарон Клайн работеше за „Уолъс и Мадисън“ от четиринадесет години. Започна веднага след получаването на магистърската си степен. По онова време изпълнителен директор на частната инвестиционна банка бе Джошуа Мадисън, но когато той неочаквано почина две години по-късно, неговият партньор, Елиът Уолъс, зае мястото на председател на борда на директорите и изпълнителен директор.

Аарон бе обичал резкия, грубоват Джош Мадисън, а първоначално Уолъс, чиито сковани маниери бяха точната противоположност на собствения му дружелюбен характер, го плашеше. После, докато Аарон израстваше все повече и повече в йерархията на компанията, работейки с все по-важни и по-важни клиенти, Елиът бе започнал да го кани на обяд в частната трапезария на изпълнителния директор в офиса им на Уолстрийт — недвусмислен знак, че възнамерява да му повери някоя от най-престижните длъжности.

Преди десет години отношенията им направиха огромен скок напред, когато Елиът свали бронята си и сподели с Аарон за тъгата и болката, които го измъчваха заради изчезването на Чарлс Макензи младши. Елиът управляваше парите на Макензи от години и откакто Чарлс старши бе загинал на единадесети септември, в начина, по който говореше за Оливия Макензи и децата й, се долавяше нотка на яростна закрила. От всичко, което Елиът някога бе споменавал за изчезналия младеж, Аарон бе разбрал, че той гледа на Мак почти като на свой син. Обстоятелството, че майката на Аарон, Естер, бе преподавала на Мак в един от класовете си по драматично изкуство в „Колумбия“, засили още повече връзката между тях.

После, когато година по-късно майката на Аарон бе убита при, както се бе произнесла полицията, случаен грабеж, тази връзка бе станала още по-здрава. Сега почти всички в компанията вярваха, че Аарон Клайн е избран от Елиът Уолъс за негов наследник.

Аарон бе прекарал понеделник и вторник в Чикаго на срещи с клиенти. Късно сутринта в сряда му позвъни шефът му.

— Имаш ли планове за обяд?

— Нищо, което да не мога да променя — отвърна незабавно Аарон.

— Тогава моля те, нека се срещнем в дванадесет и половина в трапезарията.

„Чудя се какво ли става — помисли си Аарон, докато връщаше слушалката на мястото й. — Обикновено Елиът няма навика да ми звъни в последната минута за обяд.“

В дванадесет и петнадесет стана от бюрото си, отиде в личната си баня, прекара гребена през рядката си коса и намести вратовръзката си. „Огледалце, огледалце на стената, кажи кой най-плешив е на земята — помисли си иронично той. — На тридесет и седем години съм, в добра форма и не изглеждам зле, но както е тръгнало, когато навърша петдесет, ще съм късметлия, ако имам повече от шест косъма на главата си.“ Въздъхна и остави гребена.

„Джени твърди, че това е една от причините, поради които съм напреднал толкова много в работата — каза си той. — Според нея изглеждам с десет години по-стар, отколкото съм. Благодаря, скъпа.“

Колкото и да се бяха сближили двамата, Аарон никога не забравяше, че за Елиът Уолъс, със синята кръв, която течеше във вените му, фактът, че той, избраният от него наследник, е внук на имигранти, със сигурност представлява разочарование. Тази мисъл се въртеше в главата му, докато вървеше към трапезарията. „Момчето от Стейтън Айлънд се приближава към привилегирования наследник на един от първите заселници на Ню Амстердам — каза си той. — Няма значение, че внукът на имигрантите е завършил «Йейл» като един от първенците в курса си и има магистърска степен от «Уортън»: това все пак не е като да имаш аристократичен произход. Чудя се дали отново ще чуя историята за «братовчеда Франклин».“

Аарон едновременно мразеше и се отегчаваше от често повтаряния анекдот на Елиът как Франклин Делано Рузвелт поканил републиканка да изиграе ролята на домакиня на някакво празненство в Хайд Парк, докато съпругата му Елинор отсъствала. Когато председателят на Конгреса, демократ, го упрекнал за това, изуменият президент отговорил: „Но разбира се, че трябваше да я помоля да играе ролята на домакиня. Тя е единствената жена в Хайд Парк, чието обществено положение отговаря на моето“.

— Това беше любимата история на баща ми за неговия братовчед Франклин — подхилкваше се всеки път Елиът.

Докато се приближаваше към масата и сервитьорът му издърпваше стол, Аарон незабавно усети, че днес анекдотите за уважаваните му роднини са последната мисъл в ума на Елиът. Той изглеждаше замислен и обезпокоен — в действителност дори разсеян.