Мери Кларк - Къде си сега?

— Изпихме заедно по чаша пино гриджо, преди да се върне при приятелите си.

— За какво разговаряхте, докато пиехте тази чаша, господин Демарко? — попита капитан Ахърн.

— Обичаен светски разговор. Разказа ми, че другата година завършва Нюйоркския университет и все още се чуди с какво иска да се занимава. Каза, че и баща й, и брат й са лекари, но медицината не била професия за нея. Сподели, че все повече и повече се замисля за магистърска степен в областта на социалните грижи, но все още не е сигурна. Искаше след колежа да изкара една година, без да се записва никъде, и през това време да обмисли следващата си стъпка.

— Не ви ли се стори, че разкрива прекалено много лична информация пред човек, който й е напълно непознат, господин Демарко?

Никълъс Демарко сви рамене.

— Всъщност не. После ми благодари за питието и се върна при приятелите си. Едва ли е останала на масата ми дори петнадесет минути.

— Какво направихте после? — продължи с въпросите Ахърн.

— Довърших си вечерята и си отидох вкъщи.

— Къде живеете?

— Апартаментът ми е на пресечката на Парк Авеню и Седемдесет и осма улица. Наскоро обаче купих една сграда в Трибека с делови цели и имам апартамент на втория етаж в нея. Точно там останах в понеделник през нощта.

Ник се бе чудил дали да сподели тази информация с полицията, но накрая бе решил, че е най-добре да им я съобщи незабавно.

— Имате апартамент в Трибека, така ли? Никой от подчинените ви не ни спомена за това.

— Не споделям с подчинените си личните си инвестиции.

— В сградата ви в Трибека има ли портиер?

Той поклати глава.

— Както ви казах, апартаментът ми е на втория етаж. Сградата е пететажна. Аз я купих и компенсирах предишните наематели за наемите им. Останалите етажи сега са празни.

— На какво разстояние от бара ви се намира тази сграда?

— На около седем пресечки. — Никълъс Демарко се поколеба. — Убеден съм, че вече разполагате с по-голямата част от тази информация. Излязох от „Бараката“ малко преди единадесет. Отидох до Трибека и незабавно си легнах. Будилникът ми иззвъня в пет сутринта. Взех си душ, облякох се и тръгнах към летище „Тетърборо“. Излетях в шест и четиридесет и пет и кацнах в Чарлстън на летище „Чарлстън“. По обяд вече бях ядосан на клуба.

— Значи не сте поканили госпожица Андрюс да се отбие за по едно питие преди лягане?

— Не, не съм. — Никълъс Демарко премести поглед от единия детектив към другия. — Чух по новините, че бащата на Лизи е обявил награда от двадесет и пет хиляди долара за всяка информация, която би ви помогнала да я намерите. Възнамерявам самият аз да предложа същата сума. Повече от всичко искам да откриете Лизи Андрюс жива и здрава, на първо място, защото би било ужасно, ако й се е случило нещо…

— На първо място? — попита изненадано Ахърн. — Каква друга причина имате да искате да я намерим?

— Втората ми, много егоистична причина е, че хвърлих огромна сума пари, за да купя земята, на която е построен „Бараката“, да ремонтирам и обновя мястото, да го обзаведа и да намеря персонал. Исках да създам безопасно, приятно заведение, където младите и не толкова младите хора да си почиват и да се забавляват. Ако изчезването на Лизи се свърже с човек, с когото се е запознала в моя клуб, медиите ще ни погнат и след шест месеца барът ще трябва да затвори. Искам да разследвате служителите ни, клиентите ми и мен самия. Но ако смятате, че имам нещо общо с изчезването на това момиче, уверявам ви, че само си губите времето.

— Господин Демарко, вие сте един от многото хора, които разпитваме и които ще продължим да разпитваме — рече Ахърн със спокоен глас. — Попълнихте ли летателен план на „Тетърборо“?

— Разбира се. Ако проверите записите, ще видите, че летателното ми време вчера сутринта бе отлично. Днес, поради наближаващите бури, бе малко по-бавно.

— Един последен въпрос, господин Демарко. Как отидохте до летището и как се върнахте оттам?

— С колата си. Нямам шофьор.

— Каква кола карате?

— Обикновено карам един мерцедес с подвижен покрив, освен ако поради някаква причина не ми се налага да нося много багаж. Всъщност стиковете ми за голф бяха в моя джип, затова отидох и се върнах от летището с него.

Дори да не бе видял погледа, който си размениха двамата детективи, Никълъс Демарко щеше да разбере, че току-що е станал оперативно интересно лице във връзка с изчезването на Лизи Андрюс. „Разбирам защо — помисли си той. — Аз говорих с нея няколко часа преди да изчезне. Никой не може да свидетелства, че по-късно не се е отбила в моя апартамент. Рано другата сутрин напуснах Ню Йорк с частен самолет. Не мога да ги виня, че са подозрителни — нали това им е работата.“