Мери Кларк - Къде си сега?

С лека усмивка той протегна ръка първо на единия, а после и на другия за сбогуване и ги увери, че незабавно ще оповести своето предложение за двадесет и пет хиляди долара в замяна на информация, която да им посочи някаква следа към местонахождението на Лизи Андрюс.

— Мога да ви уверя, че ще работим по двадесет и четири часа седем дни в седмицата, за да я намерим или, ако нещо й се е случило, да намерим човека, който е отговорен за това — заяви Ахърн с тон, който Никълъс Демарко правилно определи като предупредителен.

Докато излизах от апартамента в Сътън Плейс, клетъчният ми телефон иззвъня. Човекът отсреща се представи като детектив Барът и при все че пулсът ми се ускори, успях да запазя гласа си преднамерено хладен. В понеделник този човек буквално ме бе изхвърлил от кабинета си, така че каква причина имаше да ми се обажда сега?

— Госпожице Макензи, както може би сте разбрали, Лизи Андрюс, младата жена, която е изчезнала предната нощ, живее съвсем близо до вас на Томпсън Стрийт. Сега съм там и разпитвам съседите от врата на врата. Видях името ви на таблото във вашата сграда. Много бих желал отново да поговорим. Възможно ли е да се видим скоро?

Държейки телефона до ухото си, помолих с жест портиера да ми извика такси. Наблизо имаше едно, от което пътникът тъкмо слизаше. Докато чаках възрастната дама да стъпи на тротоара, осведомих Барът, че съм на път към апартамента си и в зависимост от трафика ще бъда там след около двадесетина минути.

— Ще ви чакам — рече той с равен глас, без да ми даде възможност да кажа дали това ще ми е удобно или не.

Понякога на такситата им трябват петнадесет минути, за да преодолеят разстоянието между Сътън Плейс и Томпсън Стрийт, но има и дни, в които колите просто пълзят. Днешният бе от тях. Не че толкова бързах да се видя с детектив Барът, но след като веднъж тръгна за някъде, нямам търпение да стигна там — още една черта, наследена от баща ми.

И това ме накара да се замисля за тревогата на баща ми, когато изчезна Мак, и за тревогата, която бащата на Лизи Андрюс изпитваше сега. Предната вечер по новините в единадесет часа доктор Дейвид Андрюс с мъка сдържаше сълзите си, докато показваше снимката на дъщеря си и умоляваше зрителите да му помогнат да я намери. Помислих си, че добре знам какво изживява, а после се запитах дали наистина е така. Колкото и тежко да бе за нас изчезването на Мак, в крайна сметка той очевидно просто бе изоставил предишния си живот в един слънчев следобед. Лизи Андрюс обаче е била по-беззащитна сама през нощта и със сигурност не е можела да окаже сериозен отпор на един силен и решителен преследвач.

Всички тези мисли се въртяха в съзнанието ми, докато таксито бавно се приближаваше към Томпсън Стрийт.

Барът седеше на стъпалата на построената от червеникавокафяв камък сграда и представляваше странно нелепа гледка, както си помислих, докато плащах на шофьора. С напредването на следобеда времето отново се бе затоплило и детективът бе разкопчал сакото и разхлабил вратовръзката си. Когато ме видя, моментално се изправи, затегна вратовръзката и закопча сакото — всичко това с едно-единствено плавно движение.

Поздравихме се любезно, но резервирано и аз го поканих вътре. Докато превъртах ключа във входната врата, забелязах два вана с обозначителните знаци на телевизии, паркирани пред съседния блок — сградата, където живееше Лизи Андрюс. Или където бе живяла.

Моят апартамент е едностаен и е в най-задната част на сградата, и същевременно е единственото жилище на приземния етаж. Наех го за една година миналия септември, когато започнах да работя при съдия Хюът. През последните девет месеца това място се превърна в убежище, райско кътче, в което можех да се спася от Сътън Плейс. Там никога не мога да се освободя изцяло от болката от загубата на баща си и тревогата за Мак.

Мама остана ужасена от размера на жилището. „Каролин, осемдесет квадратни метра, няма да можеш да се обърнеш“ — жалваше се тя. Аз обаче бях очарована от малкото, подобно на утроба местенце. Напомня ми на жизнерадостен пашкул и смятам, че до голяма степен на него дължа вътрешното си развитие от състояние на дълбока тъга и безпокойство до отчаяно желание и дори необходимост да приключа с миналото веднъж завинаги, да продължа живота си. Благодарение на добрия вкус на мама израснах в изискано обзаведен дом, но ми достави голямо удоволствие да купувам мебели за студиото си от разпродажби в мебелните къщи.