Мери Кларк - Къде си сега?

„Допаднахме си още от първия ден — припомни си Елиът. — Чарли бе човекът с най-състезателна природа от всички, които съм срещал през живота си, а вероятно и най-амбициозният. Възнамеряваше да постъпи в юридическо училище в мига, в който се уволни. Закле се, че ще стане преуспяващ адвокат, а също и милионер. И наистина бе доволен, че е израснал в семейство, което е нямало пукната пара. Обичаше да ме закача заради потеклото ми. И как се казваше икономът, Ел? — все ме питаше. — Бърти, Чанси или Джийвс?“

Докато се облягаше назад в кожения си стол, Елиът се усмихна на спомена си. „Отговорих му, че икономът се казваше Уилям и че напусна, когато навърших тринадесет. Казах му, че баща ми, Бог да успокои душата му, бе най-благовъзпитаното човешко същество и най-лошият бизнесмен в историята на света. Точно затова на майка ми най-после й писна, напусна Англия и ме доведе у дома.

Тогава Чарли не ми повярва, но аз му се заклех, че по свой собствен начин съм точно толкова амбициозен, колкото него. Той искаше да стане богат, защото никога не бе познавал света на богатството. Аз бях богаташ, който се бе превърнал в бедняк, и исках отново да забогатея. Докато Чарли беше в юридическото училище, аз постъпих в колеж и после защитих магистърска степен по бизнес администрация.

И двамата успяхме във финансово отношение, но личният ни живот се разви по съвсем различен начин. Чарли срещна Оливия и двамата имаха прекрасен брак. Господи, какъв натрапник се чувствах, когато ги виждах как се гледат! Имаха двадесет и три щастливи години заедно, преди Мак да изчезне, а оттогава не са прекарали и един ден, без да се тревожат за него. А после дойде единадесети септември и Чарли си отиде. Бракът ми с Норма не бе честен от моя страна. Какво каза принцеса Даяна на онзи журналист — че в нейния брак с принца на Уелс винаги имало трима души? Да, точно така беше и с мен и Норма, само че не толкова бляскаво.“

Елиът се намръщи при спомена, взе химикалката си и започна да драска по едно листче. „Норма не го знаеше, разбира се, но чувствата ми към Оливия винаги заставаха между нас. А сега, когато бракът ми е само далечен спомен, може би след всички тези години можем да имаме бъдеще заедно с Оливия. Тя най-после разбра, че животът й не може да продължава да се върти единствено около Мак, и усещам, че отношението й към мен се променя. За нея вече не съм само най-добрият приятел на Чарли и довереният съветник на семейството. Разбрах го, когато я целунах за лека нощ, а тя ми сподели, че Каролин трябва да се освободи от тревогата за нея, и най-вече, когато спомена, че се кани да продаде апартамента в Сътън Плейс.“

Елиът се изправи, отиде до онази част на махагоновата секция за книги, зад която имаше хладилник, и отвори вратата. Докато посягаше да извади бутилка вода, се зачуди дали е прекалено скоро да каже на Оливия, че една къща на Пето авеню, надолу по следващата пресечка от музея „Метрополитън“, може да е прекрасно място за живеене.

„Моята къща — помисли си той — Още когато я купих преди двадесет и пет години, след развода с Норма, си представях, че я купувам за Оливия.“

Телефонът иззвъня и след миг по интеркома прозвуча отсеченият британски акцент на секретарката му:

— Обажда се госпожа Макензи, сър.

Елиът се втурна обратно към бюрото си и вдигна слушалката.

— Елиът, Лив е. Джун Крабтрий трябваше да дойде на вечеря, но нещо изникнало в последната минута, затова отмени уговорката. Знам, че Каролин има среща с приятелката си Джаки. Дали случайно не си готов да заведеш една дама на вечеря?

— Много ще се радвам. Какво ще кажеш да пийнем по нещо в моята къща около седем и после да отидем в „Льо Сирк“?

— Идеално. Значи, дотогава.

Когато върна слушалката на мястото й, Елиът осъзна, че челото му е покрито с тънък слой пот. „През целия си живот никога не съм искал нещо толкова силно — помисли си той. — Нищо не трябва да ни попречи, а така се боя, че може да изникне някоя спънка.“ После се отпусна и се засмя на глас, като си представи какво щеше да каже баща му за подобно негативно мислене.

„Както казваше братовчедът Франклин — помисли си той, — единственото, от което трябва да се страхуваме, е самият страх.“

Късно в сряда следобед и до късно вечерта студенти от Нюйоркския университет с мрачни лица обикаляха Гринич Вилидж и Сохо, разлепяйки афиши по стените на магазините, телефонните будки и дърветата с надеждата, че някой може да разпознае Лайза, или Лизи, Андрюс и да даде информация, която би довела до намирането й.