Мери Кларк - Къде си сега?

Срещнахме се в „Мулино“ — любимото ни заведение за макарони във Вилидж. Над лингуини със сос от миди и чаша пино гриджо й разказах за последното обаждане на Мак и за бележката, която бе оставил в кутията за дарения.

— „Чичо Дев, кажи на Каролин, че не бива да ме търси“ — повтори Джаки. — Съжалявам, скъпа, но ако Мак наистина е написал тази бележка, това означава, че може да е в някаква беда — рече тихо тя. — Ако не беше в стрес и просто искаше да го оставите на мира, мисля, че щеше да напише: „Моля ви, не ме търсете“ или просто „Каролин, остави ме на мира“.

— Точно от това се боя. Колкото повече чета бележката и мисля за това, толкова по-отчаяна ми се струва тя.

Разказах на Джаки за срещата си с детектив Барът.

— Той на практика ми показа вратата — рекох. — Изобщо не се заинтересува от бележката. Даде ми да разбера, че ако Мак иска да го оставя на мира, трябва да уважа желанието му. Затова започнах свое собствено разследване. Първо се срещнах с домакините на сградата, където живееше Мак.

Тя изслуша описанието ми как е минала срещата, като ме прекъсна само за да ми зададе въпрос за госпожа Крамър.

— Казваш, че е изглеждала нервна, докато си говорела с нея?

— Наистина беше нервна и не спираше да поглежда към съпруга си за одобрение, като че ли искаше да се увери, че е казала точно това, което трябва. А после и двамата промениха версиите си за последния път, когато са видели Мак, и как е бил облечен.

— Понякога паметта може да стане забележително неточна, особено след десет години — отбеляза Джаки. — На твое място щях да се опитам да поговоря с госпожа Крамър, когато съпругът й не е наоколо.

Постарах се да го запомня, а после й разказах за втората си среща с детектив Барът. Джаки не бе осъзнала, че моето студио е врата до врата със сградата, където живееше Лизи Андрюс. Описах й как разговарях там с детектив Барът и споделих подозренията си, че зад желанието му да поддържа връзка с мен се крие още нещо.

Изразът в очите на Джаки се промени. Видях как в тях се изписва нарастваща загриженост.

— Обзалагам се, че сега на детектив Барът му се иска да беше взел от теб онази бележка — изтъкна тя разпалено. — Обзалагам се, че в най-скоро време ще ти я поиска.

— За какво намекваш? — попитах я.

— Каролин, нали не си забравила за онези изчезнали момичета, даваха ги по всички новини точно преди изчезването на Мак? Че един куп момчета от „Колумбия“, в това число и Мак, са били в онзи бар в Сохо, където е ходело първото момиче? Това беше само няколко седмици преди самият Мак да изчезне.

— Не се бях замисляла за това — признах. — Но какво значение има то сега?

— Предоставила си на полицията възможен заподозрян. Мак не иска да го търсиш, което, както предположих, може да означава, че е в някаква беда. Или че самият той е бедата. Позвънил е на майка ви в неделя и е оставил бележката в кутията за дарения по-късно същия ден. Да допуснем, че е решил да провери къде живееш сега, може би, за да те предупреди отново да го оставиш на мира. Адресът на апартамента ти е записан в телефонния указател. Ако е дошъл рано сутринта във вторник и е видял на улицата Лизи Андрюс, която се е прибирала у дома? Обзалагам се, че точно така тълкува нещата твоят детектив Барът.

— Джаки, да не си полудяла? — започнах, но думите заседнаха в гърлото ми. Обзе ме отчаян страх, че може да е анализирала начина, по който мисли Барът, съвършено точно. В неговите очи, и то по моя вина, моят изчезнал брат можеше да се е превърнал в заподозрян за изчезването на Лизи Андрюс, а може би и на младата жена, изчезнала преди десет години, само седмици преди самият той да потъне в неизвестност.

А после с още по-дълбок ужас си припомних, че през тези десет години, преди Лизи Андрюс да не стигне до дома си, бе изчезнало не само едно, а цели три момичета.

Възможно ли бе в най-необузданите полети на фантазията си Барът да започва да вярва, че ако е жив, Мак може да се е превърнал в сериен убиец?

Понякога най-прекрасният миг в отнемането на нечий живот бе, когато миризмата на страха изпълваше ноздрите му. Те знаеха, че ще умрат, и в този момент успяваха да измънкат няколко думи.

Една бе попитала: „Защо?“.

Друга бе прошепнала молитва: „Господи, приеми… ме…“.

Трета се бе опитала да се отскубне, а после му бе изсъскала някаква гадост.

Най-младата го бе умолявала: „Недей, моля те, недей“.

Отчаяно искаше да се върне в „Бараката“ тази вечер, да чуе всичко, което се говори там. Винаги бе забавно да наблюдава детективите под прикритие по време на работа. Можеше да ги различи от един километър. Клепачите им винаги бяха полуспуснати, защото се опитваха да прикрият, че живите им малки очички непрестанно шарят из помещението.