Мери Кларк - Къде си сега?

Един час по-рано в Бруклин той бе позвънил на номера, отпечатан на афиша, използвайки нерегистриран мобилен телефон с предплатена карта. Бе придал на гласа си въодушевление и бе казал: „Току-що излязох от ресторанта «Питър Лугер». Там видях това момиче, Лизи Андрюс. Вечеряше с някакъв мъж“. След което бе изключил и този телефон, и телефона на Лизи и бе забързал към метрото.

Направо можеше да види как ченгетата задръстват ресторанта, притеснявайки клиентите и разпитвайки сервитьорите… Досега сигурно вече бяха отписали обаждането като дело на някакъв луд. „Чудя се колко ли ненормалници са се обадили, за да кажат, че са видели Лизи — помисли си. — Но само един човек наистина я е видял. АЗ!

Семейството обаче не може да е сигурно, че обаждането наистина е от някакъв шантавелник. Семейството никога не е сигурно, докато не видят тялото. Не разчитай на това, семейство. Ако не ми вярваш, иди да си побъбриш с роднините на другите момичета.“

Той включи телевизора, за да изгледа новините в единадесет. Както и очакваше, извънредната новина се предаваше пряко от мястото срещу „Бараката“. Имаше тълпи от хора, строени там в опит да влязат в клуба. Някакъв репортер тъкмо казваше: „Информацията, която получи полицията, че Лизи Андрюс е била видяна да вечеря в ресторант в Бруклин, общо взето се приема за ненадеждна“.

Остана разочарован, че полицията не е разгласила информацията за проследяването на клетъчния й телефон в Бруклин. „Но по-късно ще занеса за малко телефона на Лизи на Томпсън Стрийт — реши той. — Това наистина ще ги подлуди — мисълта, че някой може да я държи насила някъде толкова близо до дома й.“

Едва не се разсмя с глас.

Едва в петък следобед успях да разговарям с Ник Демарко. Какъвто ми е късметът, когато мобилният ми телефон иззвъня, се намирах до отворената врата на апартамента в Сътън Плейс и се сбогувах с мама.

Елиът току-що бе пристигнал, за да я придружи до летище „Тетърборо“. Там тя щеше да се присъедини към семейство Кларънс на частния им реактивен самолет за полета към Корфу, гръцкия остров, където яхтата им тъкмо бе хвърлила котва.

Шофьорът на Елиът бе пренесъл багажа по коридора и сега натискаше бутона на асансьора. Само след тридесет секунди и тримата щяха да са изчезнали, но аз автоматично отворих телефона. Бях готова да си прехапя езика миг след като казах: „Здравей, Ник“.

Мама и Елиът незабавно застанаха нащрек. Без капка съмнение и двамата бяха предположили, че този Ник е Ник Демарко. Изявлението, което бе дал на пресконференция по новините и в което изразяваше дълбокото си съжаление, че Лизи Андрюс може да е срещнала преследвач в неговия клуб, бе предавано многократно през четиридесет и осемте часа, откакто го бе направил късно в сряда следобед.

— Каролин, съжалявам, че не ти се обадих по-рано — поде Ник. — Сигурно разбираш, че тези дни всичко е много напрегнато. Каква е програмата ти? Свободна ли си да се видим тази вечер или по някое време утре?

Леко се обърнах настрана и направих крачка назад към дневната.

— Тази вечер е добре — казах бързо с ясното съзнание, че Елиът и мама ме гледат. Напомниха ми на играта на статуи, която играехме, когато бях на около десет години. Водачът върти участниците за ръката и когато ги пусне, всеки трябва да остане замръзнал в същата позиция, в която е спрял да се върти. Този, който успее да остане така най-дълго, без да помръдне нито един мускул, печели играта.

Тялото на мама се бе сковало, ръката й бе като залепена за дръжката на вратата, а Елиът, който държеше ръчната й чанта, бе застинал като статуя във вестибюла. Исках да кажа на Ник, че ще му позвъня по-късно, но се боях да не изпусна възможността да си уредя среща с него.

— Къде ще бъдеш?

— В апартамента в Сътън Плейс — отвърнах.

— Ще те взема оттам. Седем часът, става ли?

— Добре.

И двамата затворихме.

Лицето на мама се бе смръщило тревожно.

— Това Ник Демарко ли беше? Защо, за бога, ти се обажда, Каролин?

— Аз му звъннах в сряда.

— Защо си го направила? — Гласът на Елиът бе озадачен. — Не си поддържала никакъв контакт с него от погребението на баща си, нали така?

Събрах няколко истини и ги омесих в една лъжа.

— Преди години бях страшно увлечена по Ник. Може би все още не съм се отървала съвсем. Когато го видях по телевизията, си казах: защо да не му се обадя и да изразя загрижеността си, задето Лизи Андрюс е изчезнала точно след като е излязла от клуба му. И ето го резултата — той ми позвъни!