Мери Кларк - Къде си сега?

Предполагам, че точно това бях очаквала да чуя, но все пак се почувствах, сякаш всяка врата, която се опитвам да отворя, се затръшва в лицето ми. Когато не казах нищо, Ник изчака около минута, а после продължи:

— Каролин, ти сама каза, че Мак е звучал бодро и жизнерадостно, когато се е обадил в Деня на майката. Защо не погледнеш на това съобщение не като на молба за помощ, а като на твърдо искане и дори заповед? Със сигурност може да го погледнеш и от този ъгъл. „Кажи на Каролин, че не бива да ме търси!“

Беше прав. Знаех го. И все пак в по-широк смисъл грешеше. Всеки инстинкт в тялото ми подсказваше, че е така.

— Остави всичко това зад себе си, Каролин. — Сега гласът на Ник беше неясен. — Когато и ако Мак реши отново да се покаже на лицето на земята, ще го изритам здравата заради това, което причинява на теб и майка ви. Сега ми разкажи за себе си. Предполагам, че работата ти със съдията скоро ще свърши. Нали такава е процедурата?

— Ще ти разкажа — обещах. — Но преди това искам да си поговорим само още малко за Мак. В сряда сутринта отидох да се видя с Крамърови.

— С Крамърови ли? Имаш предвид домоуправителите на сградата, където живеехме с Мак?

— Да. И, Ник, може да не ми повярваш, но госпожа Крамър беше нервна. Не спираше да поглежда към съпруга си, за да е сигурна, че ми дава правилните отговори. Кълна се, че се боеше да не направи някаква грешка. Какво ти беше мнението за тях, докато живееше там?

— За да съм честен, ще споделя, че едва ли съм имал мнение, тъй като изобщо не съм мислил за тях. Госпожа Крамър чистеше апартамента, благодарение на щедростта на майка ти, и переше прането ни веднъж седмично. Ако не беше тя, жилището вероятно щеше да заприлича на кочина. Беше добра чистачка, но страшно любопитна. Знам, че Брус Гълбрайт й беше бесен. Един ден се прибрал и я заварил да чете писмата на бюрото му. И щом е четяла неговата кореспонденция, реших, че вероятно чете и моята.

— Попита ли я?

Той се усмихна.

— Не. Направих нещо глупаво. Написах едно писмо на компютъра, поставих отдолу нейното име и го сложих най-отдолу под другите писма, така че да го намери. Пишеше нещо от този род: „Скъпи, за мен е такова удоволствие да ти пера дрехите и да ти оправям леглото. Когато погледна към теб, се чувствам като младо момиче. Ще ме заведеш ли на танци някой път? С цялата ми любов, Лили Крамър“.

— Не си го направил! — възкликнах.

За миг в очите на Ник припламна онази палава момчешка искрица, която си спомнях от едно време.

— Като се замислих по-добре, май изхвърлих писмото, преди да може да го види. Понякога ми се иска да не бях го правил.

— Мислиш ли, че Мак се е ядосал, когато е разбрал, че тя чете писмата му?

— Никога не го каза, но ми се стори, че това огорчи и него. Така и не сподели защо обаче. А после изчезна.

— Искаш да кажеш, че се е случило точно преди изчезването му?

Изражението на Ник се промени.

— Каролин, нали не мислиш, че семейство Крамър имат нещо общо с изчезването на Мак?

— Ник, разговорът ни за тях извади наяве нещо, за което очевидно никога не е станало дума на времето при разследването — че Брус я е хванал да си пъха носа където не й е работа и че Мак може да се е огорчил заради нещо, видяно от нея. Кажи ми какво мислиш за Гюс Крамър.

— Добър домоуправител. Неприятен характер. На няколко пъти го чух как крещи на госпожа Крамър.

— Неприятен характер? — попитах, повдигайки вежди, а после добавих: — Не си длъжен да отговаряш, но си помисли за следното. Можем ли да предположим, че между него и Мак е имало някакъв сблъсък?

Сервитьорът дойде да вземе поръчката и Ник така и не отговори на въпроса ми. След това започнахме да се осведомяваме един друг за начина, по който се бе развил животът ни през последните десет години. Разказах на Ник, че се каня да кандидатствам за работа в кабинета на окръжния прокурор.

— Каниш се да кандидатстваш? — Сега бе ред на Ник да вдигне вежди. — Както казваше брат Мърфи, „не оставяй днешната работа за утре.“ Имаш ли някаква по-специална причина да отлагаш?

Дадох му неясен отговор, че ми е нужно малко време, за да си намеря апартамент. След като приключихме с храненето, Ник дискретно отвори своето „Блекбъри“ и го прегледа за съобщения. Помолих го да провери дали има някакво развитие по случая с Лизи Андрюс.

— Добра идея. — Той натисна един бутон, погледна откъсите от новините и после изключи устройството. — Надеждата, че ще я открият жива, намалява все повече и повече — съобщи унило той. — Няма да се изненадам, ако утре отново ме помолят да се отбия в кабинета на окръжния прокурор.