Мери Кларк - Къде си сега?

„А на мен може да ми се обади Барът“ — помислих си. Допихме кафето си и Ник направи знак на сервитьора да донесе сметката.

Едва по-късно, когато ме оставяше пред вратата в Сътън Плейс, той отново повдигна въпроса за Мак.

— Мога да прочета мислите ти, Каролин. Смяташ да продължиш да търсиш Мак, нали така?

— Да.

— С кого още смяташ да говориш?

— Обадих се на Брус Гълбрайт.

— Не очаквай от него помощ или съчувствие — рече сухо Ник.

— Защо?

— Помниш ли Барбара Хановер, момичето, което веднъж дойде у вас на вечеря заедно с мен и Мак?

„И още как“ — помислих си.

— Да, спомням си я — отвърнах. Не можах да се сдържа и добавих: — Помня също така и че ти беше луд по нея.

Ник сви рамене.

— Преди десет години бях луд по различно момиче всяка седмица. Както и да е, нямаше да ме огрее. Ако нея я интересуваше някой, това беше Мак.

— Мак ли? — Възможно ли бе да съм била толкова съсредоточена върху Ник, че да не съм забелязала?

— Не се ли досети? Барбара обаче си търсеше билет към медицинското училище. Майка й страдаше от фатално заболяване, което изяде парите, отделени за образованието на Барбара. Затова тя се омъжи за Брус Гълбрайт. Двамата избягаха заедно онова лято, помниш ли?

— Ето още нещо, за което така и не е станало дума по време на разследването — отбелязах. — Брус ревнуваше ли от Мак?

Ник сви рамене.

— Човек никога не можеше да каже какво си мисли Брус. Каква е разликата обаче? Говорила си с Мак преди по-малко от седмица. Нали не смяташ, че Брус го е принудил да мине в нелегалност?

Почувствах се като кръгла глупачка.

— Не, разбира се — казах. — Всъщност не знам нищо за Брус. Той никога не е идвал у нас заедно с теб и Мак.

— Саможив е. Онази последна година в „Колумбия“, дори във вечерите, когато идваше в клубовете във Вилидж и Сохо заедно с нас и още цял куп хора, винаги изглеждаше отчужден от другите. Наричахме го „самотния странник“.

Погледнах изпитателно Ник, изпълнена с желание да науча още подробности.

— След изчезването на Мак, когато започна разследването, полицията изобщо разпитвала ли е Брус? Единственото, което намерих за него в доклада, бяха показанията му за това кога за последен път е видял Мак в апартамента.

— Не смятам, че са го разпитвали по-обстойно. Защо им е било да го правят? Двамата с Мак никога не са били близки.

— Тази седмица една стара приятелка ми напомни, че около седмица преди да потъне в неизвестност, Мак е бил заедно с няколко други момчета от „Колумбия“ в един клуб същата вечер, когато първото момиче е изчезнало. Спомняш ли си дали и Брус е бил там?

Ник изглеждаше замислен.

— Да, беше там. Спомням си, защото клубът беше открит наскоро и бяхме решили да проверим как е. Мисля обаче, че Брус си тръгна рано. Никога не е бил душата на компанията. Както и да е, вече става късно, Каролин. Беше ми много приятно. Благодаря, че дойде.

Положи бърза целувка на бузата ми и ми отвори вратата на фоайето. Не спомена, че би искал отново да излезем някой път. Прекосих фоайето, застанах пред асансьора и после погледнах назад.

Ник вече се бе качил в колата, а Бени стоеше на тротоара, притиснал към ухото си мобилен телефон. Лицето му бе съвършено безизразно. По някаква причина видях нещо зловещо в начина, по който се усмихна, докато затваряше телефона, връщаше се в колата и потегляше.

Всяка събота сутрин Хауърд Алтман се срещаше със своя шеф Дерек Олсен на късна закуска. Срещаха се точно в десет часа в ресторанта „Лайтлайтър“, близо до един от жилищните блокове, които Олсен притежаваше на Амстердам Авеню.

През десетте години, откакто работеше за все по-сприхавия и раздразнителен Олсен, Алтман бе станал много близък с възрастния вдовец — връзка, на чието развитие много държеше. Напоследък осемдесет и три годишният старец не се церемонеше да говори открито за своето недоволство от племенника си, който бе единственият му близък роднина.

— Да не би да мислиш, че Стив дава и пукната пара дали ще живея, или ще умра, Хауи? — попита реторично той, докато обираше последния жълтък от чинията си с хапка препечен хляб. — Би трябвало да ми се обажда по-често.

— Сигурен съм, че Стив дава повече от пукната пара, Дерек — отвърна Хауърд с усмивка. — Аз със сигурност давам пукната пара за вас, но въпреки това не мога да ви убедя да не си поръчвате две пържени яйца, бекон и наденичка, когато се срещаме в събота.

Погледът на Олсен омекна.

— Ти си добър приятел, Хауи. Денят, в който дойде да работиш за мен, е бил щастливият ми ден. Изглеждаш добре. Обличаш се с вкус. Маниерите ти са безупречни. Спокойно мога да отида да играя бридж с приятелите си и да знам, че ти си там навън и вършиш добра работа за мен. И така, какво става в блоковете? Всичко ли е на нужната висота?