Мери Кларк - Къде си сега?

На лицето на майка ми се изписа предпазливо облекчение.

— Винаги съм се наслаждавала на компанията на Ник, когато Мак го водеше на вечеря. А и знам, че наистина е преуспял.

— Определено изглежда, че се е справил добре през последните десет години — съгласи се Елиът. — Доколкото си спомням, родителите му имаха ресторант на първия етаж на някаква сграда. Трябва обаче да призная, че точно сега не му завиждам за цялата известност, която е придобил. — А после докосна ръката на майка ми. — Оливия, трябва да тръгваме. Както изглежда, ще попаднем в най-натоварения трафик, а тунелът „Линкълн“ ще бъде същински кошмар.

Майка ми е знаменита с това, че винаги тръгва в последната минута и очаква всички светофари да светят зелено, за да улеснят пътя й. В този миг се улових, че сравнявам нежното напомняне на Елиът с начина, по който би реагирал баща ми, ако беше тук.

„За бога, Лив, предлагат ни безплатен полет до Гърция. Хайде да не го изпускаме“ — с тези думи щеше да я подкани да побърза.

С последна вихрушка от прощални целувки и съвети мама влезе в асансьора заедно с Елиът.

— Обади ми се, ако имаш нужда от нещо, Каролин — бяха последните й думи, приглушени от затварящата се врата.

Признавам, че мисълта за тази среща с Ник — ако изобщо можеше да се нарече среща — доста ме изнервяше. Освежих грима си, сресах косата си, реших да я оставя пусната свободно, а сетне в последната минута си сложих новия костюм от „Ескада“, който майка ми бе настояла да ми купи. И сакото, и панталоните бяха бледозелени; знаех, че подчертават червеникавия оттенък на кестенявата ми коса.

Защо си правех целия този труд? Защото след цели десет години все още се притеснявах от думите на Мак, че било очевидно колко съм увлечена по Ник. Не се глася заради него, казах си, просто искам да се уверя, че не приличам на захласната от обожание ученичка, която припада при вида на своя идол. Само че когато портиерът позвъни от фоайето, за да ми съобщи, че господин Демарко е пристигнал, трябваше да призная, че за една наносекунда се почувствах пак като онова шестнадесетгодишно момиче, което бе така глупаво да позволи чувствата му да станат очевидни.

А после, когато му отворих вратата, веднага ме порази откритието, че буйният, поне привидно безгрижен Ник, когото си спомнях, бе изчезнал.

Когато по-рано го видях по телевизията, забелязах, че линията на челюстта му е станала по-твърда и че на тридесет и две години в тъмната му коса вече са се прокраднали сиви кичури. Сега обаче, изправена лице в лице с него, осъзнах, че става въпрос за нещо много повече от това. На времето тъмнокафявите му очи винаги бяха шеговити и изпълнени с готовност за флирт, но сега изразът им бе сериозен. Въпреки това обаче усмивката, с която пое ръката ми, бе същата, която си спомнях, а и той изглеждаше искрено зарадван да ме види. Целуна ме приятелски по бузата, но ми спести обичайните клишета от рода на „малката Каролин, колко си пораснала“.

Вместо това каза:

— Каролин Макензи, доктор по право! Чух отнякъде, че си получила разрешение да практикуваш и работиш заедно с някакъв съдия. Мислех да ти се обадя, за да те поздравя, но така и не се наканих.

— Пътят към ада е осеян с добри намерения — изрекох делово. — Поне така ни учеше сестра Патриша в пети клас.

— А на нас брат Мърфи ни казваше в седми клас: „Не оставяй днешната работа за утре“.

Разсмях се.

— И двамата са били прави — изтъкнах. — Но ти очевидно не си ги слушал.

Ухилихме се един на друг. Точно така се заяждахме на времето на масата. Взех дамската си чанта.

— Готова съм — казах.

— Добре. Колата ми е долу.

Той се огледа наоколо. От мястото, където бе застанал, можеше да види ъгъла на трапезарията.

— Имам толкова хубави спомени от посещенията си тук — призна той. — Когато от време на време се прибирах вкъщи за уикенда, майка ми искаше да разбере до най-малките подробности какво сме яли и трябваше да й описвам цвета на покривката и салфетките и какви цветя поставя майка ти в центъра на масата.

— Уверявам те, че не се хранехме така всяка вечер — казах, докато ровех из чантата си за ключа. — Мама обичаше да се суети, когато идвахте с Мак.

— Мак нямаше нищо против да се фука пред приятелите си с това място — отбеляза Ник. — Но и аз му се отплащах, знаеш ли? Водех го вкъщи в „Астория“ и го черпех с най-вкусните пици и макарони на света.

Имаше ли острота в думите на Никълъс Демарко, дали все още изпитваше ненавист към това сравнение? Може би не, но не бях сигурна. В асансьора на път за долу той забеляза, че Мануел, отговорникът за асансьора, носи училищен пръстен, и го попита за това. Младежът гордо му съобщи, че току-що е завършил колежа „Джон Джей“ и възнамерява да се запише в полицейската академия.