Мери Кларк - Къде си сега?

„Не можех да отида, докато татко беше тук — помисли си той. — Щеше да настоява да дойде с мен.“

Денят бе започнал с облачно време, но когато излезе навън в единадесет часа, слънцето вече си бе пробило път сред облаците и Грег почувства как собственият му дух се повдига малко. В такава красива сутрин не бе възможно малката му сестричка, забавната, красива Лизи, вече да я няма. Но ако не бе мъртва, тогава къде беше? „Нека да е някакъв емоционален срив или пристъп на амнезия“ — молеше се Грег, докато вървеше с дълги крачки по трите пресечки, които го деляха от парка. Веднъж стигнал там, реши да тръгне на север и да завие обратно край ресторанта с лодките.

Десен крак, ляв крак, десен крак, ляв крак. „Нека… да… я… намерим… Нека… да… я… намерим“ — молеше се той в ритъм с бягането.

Един час по-късно, уморен, но вече не толкова напрегнат, той вървеше обратно към апартамента си, когато клетъчният му телефон иззвъня. Със смесени чувства на надежда и страх той го грабна от джоба на якето си, отвори го със замах и видя, че се обажда баща му.

Думите „Здравей, татко“ замряха на устните му, докато ужасено слушаше. От другия край долитаха неудържими ридания. „О, Господи — помисли си той, — открили са тялото й.“

— Лизи — най-после успя да изрече Дейвид Андрюс. — Грег, Лизи е. Тя се е обадила !

— Тя какво !

— Оставила е съобщение на телефонния секретар преди по-малко от десет минути. Току-що влизам. Не мога да повярвам. Съвсем за малко съм пропуснал обаждането й.

Грег Андрюс отново чу плача на баща си.

— Татко, какво е казала? Къде се намира?

Риданията изведнъж спряха.

— Казва, че… че… че ме обича, но трябва да остане сама. Моли ме да й простя. Казва… казва, че ще се обади отново в Деня на майката.

Прекарах съботната сутрин в стаята на Мак в апартамента в Сътън Плейс. Не бих казала, че притежава нещо от излъчването на булевард „Сънсет“, но със сигурност не изпитвах чувството, че долавям присъствието му — вече не. Няколко дни след изчезването на Мак татко прерови бюрото му, надявайки се да открие някаква следа, която да му подскаже къде би могъл да отиде, но намери единствено обичайните принадлежности на всеки студент — бележки за изпитите, пощенски картички, черни канцеларски принадлежности. В една от папките имаше копие от молбата, с която Мак бе кандидатствал в юридическото училище „Дюк“ и писмото, с което му съобщаваха, че е приет. На него Мак бе написал едно огромно, въодушевено „Да!“

Татко обаче не бе намерил това, което търсеше — календара с ангажиментите на Мак, който можеше да ни даде следа към евентуална уговорка за среща, направена преди изчезването му. Още преди години мама бе накарала икономката ни да свали плакатите, които Мак бе залепил на стената, както и таблото с групови снимки на него самия и приятелите му. Всеки човек на тези снимки бе разпитван от ченгетата, а по-късно и от частния детектив.

Кувертюрата в кафяви и бежови тонове, съответстващите по цвят възглавници и контрастиращите пердета си бяха същите, както и килимът с цвят на какао.

Върху скрина все още стоеше една снимка на нас четиримата. Установих, че стоя и я гледам, чудейки се дали сега на слепоочията на Мак няма сиви нишки. Преди десет години лицето му бе така младо и жизнено. Сега той не само бе безкрайно далеч от онзи студент, който беше някога, но и вероятно бе задочно заподозрян в повече от един случай на отвличане и убийство.

В стаята имаше два гардероба. Отворих и двата и усетих леката миризма на мухъл, която се появява, когато в сравнително малко пространство дълго време не е влизал никакъв свеж въздух.

Взех купчина сака и панталони от първия гардероб и ги сложих на леглото. Всички те бяха поставени в найлонови пликове и аз си спомних, че около година след изчезването на Мак мама нареди всичките му дрехи да се изперат и да се приберат обратно в гардероба. Спомням си как татко каза: „Лизи, нека да ги раздадем. Ако Мак се върне, аз лично ще го заведа на пазар. По-добре да дадем тези неща на хора, на които наистина ще са им полезни“.

Мама категорично бе отхвърлила предложението му.

В тези стерилно запазени дрехи не успях да открия нищо. Не исках просто да набутам всичко в големи торби за боклук. Знаех, че така ще е по-лесно да ги занеса до някой център за дарения, но щеше да е срамота, ако нещо се намачкаше. Тогава си спомних, че няколко от големите куфари на Мак — онези, които бе използвал по време на последната ни семейна ваканция — все още стояха в килера до кухнята.