Мери Кларк - Къде си сега?

Щеше да е по-безопасно за него, ако наистина го направеха.

Дали щяха да съобщят на медиите, че се е обадила?

„Обичам първите страници на вестниците — призна си той. — И обичам да чета за Лизи Андрюс. От вторник знаят, че е изчезнала, и нейната история беше на първите страници.“ Днес обаче бе погребана чак на четвърта страница, което го разочарова.

Същото бе и с останалите три момичета — след две седмици историите бяха мъртви.

Мъртви като тях самите.

„Ще си поиграя с някои идеи как да задържа Лизи в ума на всички, но засега — каза си, — засега ще продължа да се забавлявам, като разнасям телефона й напред-назад. Това трябва да ги подлудява.“

Той се разсмя. „На всичките три места“ — помисли си. И на трите.

— Докторе, сигурен ли сте, че гласът, записан на секретаря, наистина е на сестра ви?

— Абсолютно сигурен! — Грег несъзнателно потърка челото си с палеца и показалеца. „Аз никога не страдам от главоболие — помисли си. — Не ми трябва да започвам точно сега.“

Три часа след като баща му се обади, той вече бе в центъра на града в отдела на детективите в службата на окръжния прокурор. Съобщението, което Лизи бе оставила на секретаря на баща му в Гринич, Кънектикът, бе записано от подслушвателното устройство и усилено многократно. В стаята на техниците детектив Барът вече го бе пуснал няколко пъти на него и Лари Ахърн.

— Съгласен съм с Грег — рече Ахърн на Барът. — Познавам Лизи от малко момиченце и съм готов да се закълна, че това е нейният глас. Звучи нервно и възбудено, но, разбира се, може да е преживяла някакъв срив или… — Погледна към Грег. — Или е била принудена да остави това съобщение.

— Искаш да кажеш от човека, който я е отвлякъл?

— Да, Грег, точно това имам предвид.

— Сигурни ли сте, че това обаждане е дошло от нейния мобилен телефон? — попита Грег, опитвайки се да запази гласа си спокоен.

— Да — потвърди Ахърн. — Било е засечено от кулата на „Мадисън“ и Петдесета улица. Затова си мислим, че може да я държат някъде в този район. От друга страна, ако сама е решила да изчезне, не виждам как би се решила да излезе някъде там дори само да си купи хляб, без да се тревожи, че ще я забележат. Снимката й е по всички вестници, по телевизията, навсякъде из интернет.

— Освен ако не разполага с някакво прикритие, нещо като бурка, което ще скрие цялото й лице, освен очите — изтъкна Барът. — Но от друга страна, и това би привлякло внимание в Манхатън. — Започна да превърта лентата с обаждането на Лизи. — Нашите техници работят по фоновия шум. Да се концентрираме, докато го слушаме.

Лари Ахърн забеляза безнадеждността, изписана по лицето на Грег.

— Не мисля, че е необходимо да я слушаме отново, Рой.

— И сега какво? — попита го Грег. — Ако решите, че Лизи наистина е изчезнала по своя воля, ще спрете ли търсенето?

— Не — отвърна натъртено Ахърн. — Нито за миг. Познавам добре Лизи и знам, че дори да е изчезнала по свое желание, нещо съвсем не е наред. Ще продължаваме да работим по двадесет и четири часа, седем дни в седмицата, докато я намерим.

— Благодаря на Бога за това. — „Трябваше да ги попитам още нещо — помисли си Грег. — А, да.“ — Ами медиите? Ще им съобщите ли, че се е свързала с нас?

— Не искаме никой да разбере — поклати глава Лари. — Това беше първото, което казах на баща ти, когато говорехме с него.

— Каза го и на мен, но си помислих, че искаш просто да отхвърлиш възможността да е някакъв откачалник, който имитира гласа на Лизи.

— Грег, не искаме нито дума от това да се разчува. — Гласът на Лари Ахърн звучеше твърдо и настойчиво. — Колкото и да е ужасно, все пак е добре да знаем, че преди няколко часа Лизи е била жива.

— Предполагам, че си прав. Но ако е жива, тогава къде е ? Какво може да става с нея в този момент? Другите момичета, които изчезнаха на излизане от клубовете в Сохо, така и не бяха открити.

— Но и никоя от тях не се е обаждала на семейството си, Грег — напомни му Ахърн.

— Доктор Андрюс, има и нещо друго… — започна Барът.

— Наричайте ме Грег, ако обичате. — По устните на Грег Андрюс пробяга мимолетно подобие на усмивка. — След като получих докторската си степен и хората започнаха да ми звънят у дома и да търсят доктор Андрюс, на Лизи й трябваха месеци, за да свикне и да спре автоматично да подава слушалката на баща ми.