Мери Кларк - Къде си сега?

Когато превъртя ключа във входната врата и влезе във фоайето, завари Гюс Крамър да лъска вече блестящия месинг на пощенските кутии.

Гюс вдигна поглед.

— Предполагам, че скоро вече няма да се занимавам с това — рече той. — Надявам се, че следващият, когото намерите, ще е също толкова добър, колкото бях аз в продължение на почти двадесет години.

— Гюс, Лил тук ли е? — попита Хауърд почти шепнешком. — Трябва да говоря и с двама ви. Безпокоя се за вас.

Виждайки страха, изписан по лицето на Крамър, разбра, че е налучкал верния подход.

— В апартамента е, прибира нещата — отвърна Гюс. Без да си прави труда да избърше последния облак от препарат за полиране от пощенските кутии, той се обърна и се запъти през фоайето към апартамента си. Отключи вратата, отвори я и влезе, оставяйки Хауърд да сграбчи дръжката, преди да я затръшне в лицето му.

— Ще доведа Лил — съобщи отсечено Гюс.

За Хауърд бе очевидно, че Крамър иска да поговори с жена си и може би да я предупреди, преди да се срещне с него. „Сигурно е в една от онези две стаи надолу по коридора — помисли си той. — Там трябва да подрежда нещата. Най-после е намерила някакво приложение за цялото това пространство.“

Преди Крамърови да се присъединят към него в дневната, минаха почти пет минути. Лил Крамър бе видимо раздразнена. Стискаше устни с всичка сила, а когато Хауърд протегна ръка към нея, избърса собствената си ръка в полата си, преди неохотно да му я подаде за поздрав.

Както очакваше, дланта й бе съвсем мокра от притеснение.

„Направи го сега — каза си Хауърд. — Накарай ги да им се завие свят.“

— Ще говоря без заобикалки — поде той. — Не съм бил тук, когато момчето на Макензи е изчезнало, но присъствах, когато сестра му дойде при вас. Лил, тогава беше също толкова нервна, колкото си сега. Като наблюдател веднага разбрах, че се боиш да говориш с нея. Това ми подсказва, че знаеш нещо за причината, поради която онова момче е изчезнало, или за това как е станало, или пък може би вие двамата имате нещо общо с това.

Видя как Лил Крамър хвърля ужасен поглед към съпруга си, а бузите на Гюс Крамър се оцветяват в грозен морав цвят. „Значи съм прав — помисли си Хауърд. — Те наистина са уплашени до смърт.“ Окуражен, той продължи:

— Сестрата не е приключила с вас. Следващия път, когато дойде, може да доведе със себе си частен детектив или ченгетата. Ако смятате, че ще избягате от нея, като се втурнете към Пенсилвания, значи сте луди. В случай че дойде и не ви завари тук, ще започне да задава въпроси. Ще разбере, че сте се оттеглили внезапно. Лил, на колко хора си казвала през годините, че няма да мръднеш от Ню Йорк, преди да навършиш деветдесет?

Сега Лил Крамър се мъчеше да преглътне сълзите си. Хауърд смекчи тона си.

— Гюс, Лил, помислете. Ако сега си тръгнете, Каролин Макензи и ченгетата ще бъдат сигурни, че криете нещо. Не знам какво е то, но вие сте ми приятели и искам да ви помогна. Нека да кажа на господин Олсен, че сте размислили и сте се отказали да се оттегляте. Следващия път, когато Каролин Макензи се обади и поиска да се срещнете, ми позвънете и аз ще дойда. Ще й кажа недвусмислено, че управата на блока не гледа с добро око на опитите й да притеснява служителите ни. Нещо повече, ще й напомня, че в тази страна има сурови закони срещу преследването.

Видя облекчението, изписано на лицата им, и разбра, че ги е убедил да останат. „И дори не се наложи да им давам повишение или да им обещавам да останат в този апартамент“ — помисли си тържествуващо той.

Но докато приемаше угодническите благодарности на Лил и неохотния израз на признателност на Гюс, той умираше да разбере от какво се боят толкова и какво знаят — ако изобщо знаеха нещо — за изчезването на Мак Макензи преди десет години.

В неделя сутринта отидох на последната литургия в „Свети Франциск от Салес“. Пристигнах рано, плъзнах се на последния ред и след това се опитах да разгледам внимателно лицата на членовете на пристигащото паство. Излишно е да казвам, че не видях никого, който поне малко да прилича на Мак.

Проповедите на чичо Дев винаги бяха изпълнени със смисъл и често обагрени с ирландски хумор. Днес обаче не чух нито дума от това, което говореше.

Когато службата свърши, отидох в квартирата му за чаша кафе. Усмихнат, Девън ми махна да вляза в кабинета и каза, че има уговорка с приятели за игра на голф в Уестчестър, но те могат да почакат. Наля кафе в две дебели бели чаши и ми подаде едната, докато сядахме.