Мери Кларк - Къде си сега?

— Джени, тях просто ги няма, всички до една.

— Но това е безсмислено, Аарон — възрази тя. — Защо някой би…

Той я прекъсна и погледна към мен с враждебно изражение на лицето.

— Никога не съм вярвал в заключението, че майка ми е станала жертва на случайно престъпление — каза той с равен глас. — На времето изглеждаше, че нищо не е било взето от апартамента й, но сега разбирам, че не е така. Тук няма нито една лента от уроците на брат ви с нея, а знам със сигурност, че бяха тук, след като той изчезна. Единственият човек, който би могъл да се интересува от тях, е брат ви.

— Не разбирам — промълвих и се отпуснах с подкосени колене на най-близкия стол.

— Сега вярвам, че майка ми е била убита, защото някой е искал да вземе нещо от апартамента й. Човекът, който я е убил, е взел ключа от входната врата. На времето мислех, че нищо не липсва. Сега обаче знам, че все пак са взели нещо — кутията, в която бяха всички касети, които е направила на брат ви.

— Но вашата майка е била нападната почти цяла година след като Мак изчезна — изтъкнах. — Защо му е било да ги иска? Каква полза би имал той от тях? — А после с внезапна ярост попитах: — Какво намеквате?

— Нищо не намеквам — сопна ми се Аарон Клайн. — Направо ви заявявам, че вашият изчезнал брат може да е отговорен за смъртта на майка ми! На тези ленти трябва да е имало нещо, което го уличава. — Посочи към прозореца. — Онова момиче от Гринич изчезна и вече цяла седмица го няма. Не я познавам, но ако новините, които чух в колата на път за насам, са верни, тя се е обадила на баща си и е обещала да позвъни отново на следващия Ден на майката. Това не е ли денят, на който звъни брат ви всяка година? Нищо чудно, че ви е предупредил да не се опитвате да го намерите.

Изправих се.

— Брат ми не е убиец. Не е преследвач на жени. Когато се разкрие истината, ще разберете, че Мак не е виновен за случилото се с майка ви и с Лизи Андрюс.

Излязох, качих се в колата и потеглих към къщи. Предполагам, че съм била в състояние и на такъв шок, че съм превключила на някакъв вътрешен автопилот, защото следващият ми ясен спомен е как спирам пред нашата сграда в Сътън Плейс и виждам детектив Барът, който ме чака във фоайето.

— О, хайде де, татенце. Знаеш, че не си ми наистина сърдит. — Гласът на Стив Хокни бе придумващ и ласкателен, докато седеше от другата страна на масата срещу възрастния си вуйчо, Дерек Олсен. Бе взел Олсен от апартамента му и го бе завел с такси до „Шън Ли Уест“ на Шейсет и пета улица за вечеря. — Наслаждаваме се на най-добрата китайска храна в цял Ню Йорк, така че празнуваме рождения ти ден няколко седмици по-късно. Може би ще го празнуваме през цялата година.

Стив видя, че е налице реакцията, на която се надяваше — гневът изчезна от очите на вуйчо му и в ъгълчетата на устните на стареца започна да потрепва неохотна усмивка. „Трябва да съм по-внимателен — предупреди се мислено Хокни. — Да забравя рождения му ден, бе най-глупавото нещо, което съм правил от дълго време.“

— Имаш късмет, че все още не съм те изхвърлил от апартамента ти и не съм те накарал сам да си изкарваш хляба за разнообразие — измърмори Олсен, но в гласа му нямаше злоба. Винаги се изненадваше от неочаквания изблик на чувства, който го обземаше, когато бе с красивия син на покойната си сестра. „Защото прилича толкова много на Ирма“ — напомни си Олсен. Стив имаше същата тъмна коса, същите големи кафяви очи, същата прекрасна усмивка. „Плът от плътта ми“ — помисли си, докато отхапваше от димящите кнедли.

— Много са вкусни — каза той. — Постоянно ме водиш по хубави места. Май ти давам прекалено много пари.

— Не, татенце. Имам много ангажименти в центъра. Ще бъдеш страшно горд с мен. Само си помисли. Моята група ще бъде следващите „Ролинг Стоунс“.

— Все това слушам, откакто стана на двадесет. На колко години си сега? На четиридесет и две?

Хокни се усмихна.

— На тридесет и шест съм и ти го знаеш.

Олсен се разсмя.

— Така е, знам го. Но чуй какво ти казвам: все още смятам, че трябва да се заемеш с управлението на апартаментите. Понякога Хауи страшно ми лази по нервите. Дразни хората. Днес щях да го уволня, ако Крамърови не се бяха отказали да напускат, слава богу.

— Крамърови ли? Те никога няма да напуснат Ню Йорк! Дъщеря им ги накара да купят онова място в Пенсилвания и ще ти кажа защо. Не иска родителите й да работят като домоуправители. Това вреди на имиджа й пред онези нейни скучни, надути приятелки.