Робърт Лъдлъм - Ултиматумът на Борн

— Може би ще ми кажете чия е идеята? — попита Хамелеона. — Много затрогващо, наистина.

— О, заслугата не е моя — отвърна викарият и заедно с другите двама погледна четвъртия свещеник. — Тя принадлежи на Самюъл — много добър и скромен водач на нашето паство.

— Чудесно замислено, Самюъл. — Борн изгледа остро духовника. — Но аз бих желал да поблагодаря лично на всеки един от вас. И да науча имената ви. — Джейсън мина пред свещениците, пое ръцете им и тихичко размени шеговити реплики с тях. Стигна до последния, чиито очи продължаваха да избягват неговите. — Вече знам името ви, Самюъл — каза той съвсем тихо, гласът му почти не се чуваше. — И бих искал да знам чия е била идеята, преди да стане ваша.

— Не ви разбирам — прошепна Самюъл.

— Естествено, че ме разбирате — толкова добър и скромен човек сте, вероятно сте получили и друго щедро пожертвование.

— Грешите, сър — тихо смънка четвъртият свещеник. За миг очите му издадоха дълбок страх.

— Аз не допускам грешки, вашият приятел знае това. Ще ви намеря, Самюъл. Може би не днес, но със сигурност утре или вдругиден. — Борн пусна ръката на духовника и повиши глас. — Отново приемете дълбоката благодарност на правителството, Отци. Короната е особено признателна. А сега — трябва да вървя. Налага се да проведа десетина телефонни разговора… Къде е кабинетът ви, господин Сен Жак?

— А, да, оттук, генерале !

Вътре в кабинета Джейсън извади автоматичния си пистолет и свали униформата, като отдели настрана купчината дрехи, които братът на Мари му беше донесъл. Надяна чифт сиви бермуди, избра едно сако на червени и бели райета. Събу чорапите и обувките си, замени ги със сандали, изправи се и изруга.

Хвърли сандалите и отново напъха босите си крака в тежките обувки с гумени подметки. Разгледа различните камери и принадлежностите към тях, избра най-леката, но най-усъвършенстваната и я преметна през гърди. Джон Сен Жак влезе в стаята с малка портативна радиостанция в ръка.

— Откъде, по дяволите, си дошъл? От Маями Бийч?

— Всъщност малко по на север, да кажем — Помпано. Не съм чак толкова крещящо облечен. Не искам да изпъквам.

— Всъщност си прав. Навън има няколко мои хора, които биха се заклели, че си истински старомоден консерватор от Кий Уест. Ето ти радиото.

— Благодаря. — Джейсън пъхна компактния прибор в джоба на гърдите си.

— Накъде сега?

— След Ишмаел, момчето, на което те накарах да кимнеш.

— Ишмаел? Но аз не съм му кимнал — ти само ми каза, че трябва да кимна с глава към изхода.

— Все същото.

Борн натика автоматичния пистолет в колана под сакото си и погледна нещата, донесени от магазина за рибарски принадлежности. Взе макарата с петдесетграмовото влакно и ножа за чистене на риба и ги сложи в джобовете си. После отвори един празен калъф от камера и постави в него двете сигнални ракети. Това не беше всичко, което му трябваше, но все пак бе достатъчно. Вече не бе човекът от преди тринадесет години, а и тогава не бе съвсем млад. Умът му трябваше да работи по-добре и по-бързо от тялото му — факт, който бе приел с неохота. По дяволите!

— Този Ишмаел е добро момче — каза братът на Мари. — Много е умен и е силен като породист бик. Мисля след около година да го прехвърля към охраната. Там заплащането е по-добро.

— По-добре опитай Харвард или Принстън, ако днес си свърши работата както трябва.

— Хей, това се казва намек. Знаеш ли, че баща му е бил шампион по борба на островите? Естествено, той още се развива…

— Пръждосвай се от пътя ми — прекъсна го Джейсън и тръгна към вратата. — Ти поне не си на осемнайсет и нещата трябва да са ти ясни! — допълни той и се обърна, преди да излезе.

— Разбира се, че не съм, но не виждам в какво е проблемът? Борн затръшна вратата и се затича по коридора.

— Ама че е избухлив — каза Сен Жак след него, поклати глава и разтвори тридесет и четири годишния си юмрук.

Минаха почти два часа, а Ишмаел не се виждаше никъде! Без да прегъва единия си крак, като че ли бе сакат, Джейсън накуцваше убедително от единия до другия край на територията на Транкуилити Ин. През огледалния обектив на камерата оглеждаше всичко наоколо, но младият Ишмаел не се забелязваше никъде. На два пъти пое по пътеката, която вървеше през гората и стигаше самотната квадратна постройка от дървени трупи със сламен покрив и оцветени стъкла. Тя представляваше параклиса на курорта, обслужващ няколко вероизповедания; един храм за размишления, построен повече заради причудливия му изглед, отколкото с цел да бъде ползван. Той бе посещаван рядко, както беше отбелязал младият чернокож сервитьор, но имаше свое място в диплянките.