Робърт Лъдлъм: Целта на Борн

Бангалор, Индия

Нощта се спусна като завеса от щъкащи насам-натам насекоми, оживили се със залеза на слънцето. Шумът беше ужасен, както и вонята от немити тела, човешки екскременти, развалена храна и разлагащи се трупове. Утайката на Бангалор ту се отдръпваше, ту прииждаше като мътна приливна вълна.

Леонид Данилович Аркадин седеше в полутъмна стая, в която миришеше на загряла електронна апаратура, застоял дим и изстиващи палачинки. Запали цигара с хромираната запалка и се загледа в оформящия се скелет на Третата фаза — част от непрекъснато разширяващия се Електронен град, издигнал се сред бедняшките предградия, вкопчили се като болест в Бангалор. Построен през 90-те години на миналия век, сега той беше световна столица на офшорното технологично производство. Буквално всяка голяма компания в тази сфера имаше свои офиси тук, което го превръщаше в център на индустрията за технологична поддръжка, основаваща се технологии, които остаряваха на всеки шест месеца.

Злато от бетон, помисли си изумен Аркадин. Беше чел история на алхимията, тъй като способността й да превръща едно нещо в друго много го бе заинтригувала. В този ранен вечерен час — ранен за многото изнесли тук производството си компании, чиито офиси постепенно изпълваха до краен предел сградите — фоайето и коридорите бяха така спокойни и смълчани, както щяха да бъдат, ако се намираха в Ню Йорк в три сутринта. Работният ден на техните наемни служители беше синхронизиран с този в Съединените щати, което ги превръщаше буквално в призраци, когато се намираха пред компютрите с безжични слушалки на главите.

След фиаското в Иран, когато гениално беше изиграл Маслов, той организираше операциите си оттук — далеч от онези, които искаше след време да преследва и които вече преследваха него — Дмитрий Илинович Маслов и Джейсън Борн.

От апартамента, в който се помещаваха офисите му, имаше чудесна гледка към правоъгълния работен обект — издълбана в земята яма, където бяха излети основите на още една учрежденска кула. Обикновено той беше осветен от ярки прожектори, за да могат екипите да работят и през нощта, но преди две седмици работата неочаквано спря и още не бе възобновена. В резултат в изкопа нахлу армията на градската измет — просяци, проститутки и банди момчета, които се опитваха да оскубят всеки минаващ покрай него.

От време на време, докато изпускаше дима през ноздри, чуваше едва доловимите стъпки на хората си, заели стратегически позиции из апартамента. Но в стаята беше само с Хасан — едър, широкоплещест софтуерен магьосник, от когото се носеше слаба миризма на електричество и кимион. Аркадин беше довел тук него и хората му — всичките ревностни мюсюлмани, които засега представляваха проблем само защото местните индуси ги ненавиждаха. Мислеше да наеме група сикхи, но не можа да намери сили да им се довери.

Хасан излезе безценен. Работил беше като компютърен програмист за Николай Йевсен, покойния, неоплакван от никого търговец на оръжие, чийто бизнес Аркадин бе отмъкнал под носа на Маслов. Хасан беше копирал имената на всичките му клиенти, доставчици и данните за контакти от главния компютър на Йевсен, преди да изтрие напълно всичко в него. Сега Аркадин работеше по неговия списък и печелеше невъобразими купища пари от доставката на военно оборудване буквално за всеки племенен вожд, деспот или терористична организация навсякъде по земното кълбо.

Хасан седеше приведен над компютъра си, като използваше засекретен софтуер, свързан с отдалечените сървъри, които Аркадин беше разположил на сигурно място. Беше човек, който живее, за да работи. През седмиците след преминаването на Хасан на негова страна и след смъртта на Йевсен в Хартум Аркадин никога не го беше виждал да напуска тези офиси. Хапваше лек обяд, спеше точно от един до три и половина и после отново сядаше пред компютъра.

Вниманието на Аркадин беше само частично ангажирано с Хасан. Върху един шкаф наблизо лежеше лаптоп. Беше поставил в него диска от лаптопа, който един от хората му бе откраднал от Густаво Морено непосредствено преди колумбийският наркобарон да бъде застрелян в имота му в Мексико Сити. Когато се обърна към него, лицето на Аркадин се освети от призрачната синкава електронна светлина. Изглеждаше твърдо като мрамор, също като мазолите по дланите на баща му.