Робърт Лъдлъм: Целта на Борн

Смачка цигарата и започна отново да преглежда файловете, в които вече многократно се беше ровил. Имаше на разположение компютърни хакери, на които плащаше, но не беше позволил на никой от тях, дори на Хасан, да се рови в този диск. Вторачи се отново в призрачния файл, който неохотно му беше показал загадъчното си лице, едва след като бе подложен на натиск от мощна антивирусна програма. Сега го виждаше, но той още беше затворен, засекретен с алгоритъм, който неговият дешифриращ софтуер все още не можеше да пробие, макар да се опитваше вече повече от двадесет и четири часа.

Лаптопът на Морено, скрит на сигурно място, беше също толкова тайнствен, колкото и този файл призрак. Отстрани имаше куплунг, в който липсваше гнездо за USB модул. Беше прекалено голям да приеме CD карта и твърде малък за устройство, четящо пръстови отпечатъци. Очевидно беше преработен за специално предназначение, но за какво?

„Какво, по дяволите, има все пак в този файл? — зачуди се той. — И откъде се е снабдил един наркобарон с непробиваем алгоритъм като този — със сигурност не и от местния хакерски пазар в Кали или в Мексико Сити.“

Въпреки че се беше замислил дълбоко, Аркадин вдигна глава, по-скоро усетил, отколкото чул звука. Наостри уши подобно на ловджийско куче, отдръпна се в тъмната част на стаята и попита:

— Хасан, каква е тази светлина, която се движи долу в строежа?

Хасан вдигна глава.

— Коя, сър? Има много огньове…

— Ето там — посочи Аркадин. — Не, по-надолу, изправи се да видиш ясно.

В момента, в който Хасан се надигна и се наведе напред, дъжд от куршуми от полуавтоматично оръжие разбиха прозорците на офиса и по него, по бюрото и килима се посипаха безброй стъклени кристали. Хасан се строполи назад върху килима, едва поемайки си дъх, а от устата му потече кръв.

Аркадин извади диска от компютъра миг преди втора градушка от куршуми да влетят през разбитите прозорци и да се забият в отсрещната стена. Скри се зад бюрото, измъкна автомат „Скорпион“, модел 61, и направи на парчета компютъра, на който работеше Хасан. През това време интензивна стрелба от полуавтоматично оръжие започна да се чува от самия апартамент, в който се намираха офисите. Тътенът от застъпващите се звуци се смеси с команди на висок глас и крясъци на умиращи. Беше съвсем ясно, че не може да разчита на помощта на хората си. Обаче разпозна езика, на който бяха издавани лаконичните команди — беше руски, по-точно руски, какъвто говорят в Москва.

На Аркадин му се стори, че Хасан се опитва да говори, или по-скоро да произнася някакви звуци, но това, което казваше, беше заглушавано от стрелбата. След като нападателите бяха руснаци, за Аркадин нямаше съмнение, че целта им е безценната информация на Йевсен. Беше попаднал в капан между стрелбата от апартамента и тази, която идваше отвън през разбитите прозорци. Разполагаше само с няколко секунди, през които трябваше да действа. Надигна се и прибяга до мястото, където лежеше Хасан и го гледаше с трескави, кървясали очи.

— Помогни… ми. — Гласът му беше задавен от кръвта и обзелия го ужас.

— Разбира се, приятелю — каза любезно Аркадин, — разбира се.

Ако имаше късмет, враговете му може би щяха да вземат Хасан за него, което щеше да му даде ценно време да се измъкне. Но не и ако Хасан започнеше да крещи. Като напъха диска в джоба си Аркадин притисна с обувка гърлото му, докато накрая той се изви назад, а очите му почти изскочиха от орбитите. След като трахеята беше прекършена, Хасан вече не можеше да издаде никакъв звук. Аркадин чу зад себе си шумотевица от другата страна на вратата. Знаеше, че хората му бяха готови да го защитават до смърт, но в този случай очевидно бяха заварени неподготвени, а може и да бяха много по-малобройни от нападателите. Имаше на разположение само секунди, за да действа.

Подобно на всички модерни учрежденски сгради и тук големите прозорци бяха запечатани и не можеха да се отварят, вероятно като предпазна мярка срещу опити за самоубийства, каквито ставаха от време на време. Аркадин открехна един страничен прозорец и се измъкна в шумната нощ. Шест етажа под него беше изкопът, от който щеше да се издигне новата сграда. Сред направените на бърза ръка от картон колиби и огньовете, на които се готвеше, се издигаха огромни земекопни машини, приличащи на дълговрати дракони, които дремеха в полумрака.

Елегантната, супермодерна сграда нямаше пред прозорците отвън хоризонтални первази, но между тях имаше разположени вертикално декоративни колони от бетон и стомана. Аркадин увисна на една от тях точно в момента, в който вратата на офиса му беше пробита от десетки куршуми — хората му бяха загубили героичната битка с нападателите.