Робърт Лъдлъм - Ултиматумът на Борн

— Дейвид.

Сега никой не крещеше. Този единствен глас беше нисък и настойчив и използваше име, което той не можеше да възприеме.

— Дейвид, чуваш ли ме?

Борн отвори очи и мигновено осъзна две неща. На шията му имаше широка превръзка, а самият той лежеше облечен на някакво легло. Вдясно от него на фокус дойде неспокойното лице на Джон Сен Жак. Отляво имаше някакъв човек, когото не познаваше — мъж на средна възраст със спокоен поглед, който не се отместваше от него.

— Карлос! — успя да каже Джейсън. — Това беше Чакала!

— В такъв случай е още на острова — на този остров. — Сен Жак изговаряше думите подчертано. — Не е минал и един час. Хенри е обкръжил Транкуилити, патрулите му обикалят край брега и търсят навсякъде, като поддържат визуална и радио връзка. Казал е, че провежда учение за търсене на наркотици, и всичко протича много тихо и в служебен порядък. Пристигнаха няколко кораба, но нито един не е излязъл и няма и да успее.

— Кой е той ? — попита Борн и погледна мъжа отляво.

— Лекар — отвърна братът на Мари. — Отседнал е в хотела и е мой приятел. Бях негов пациент в…

— Смятам, че трябва да бъдем предпазливи — прекъсна го решително канадския лекар. — Ти поиска моята помощ и помоли да запазя нещата в тайна, и аз се съгласих с радост. Но като имам предвид естеството на станалото и факта, че зет ти няма да остане докрай под моите грижи, по-добре е да спестиш името ми.

— Напълно съм съгласен с вас, докторе — допълни Джейсън и потръпна от болка. След това изведнъж отметна глава нагоре и очите му се разшириха. — Ишмаел! Той е мъртъв, аз го убих !

— Не си го направил ти, освен това не е мъртъв — отвърна спокойно Сен Жак. — Изглежда ужасно, но е жив. Момчето е много жилаво, също като баща си, и ще се оправи. Откарахме го с хидроплана до Мартиника.

— Господи , но той беше труп!

— Бил е жестоко пребит — обясни лекарят. — Двете му ръце са счупени, има множество разкъсвания и контузии. Подозирам, че има и вътрешни наранявания и тежко мозъчно сътресение. Но, както Джон вече каза, момчето е много жилаво.

— Искам да му се осигури най-доброто лечение.

— Такива бяха и моите разпореждания.

— Добре. — Борн премести поглед към лекаря. — Какво е състоянието ми?

— Без рентген и докато не видя как се движите — поне симптоматично, мога да направя само повърхностна преценка.

— Слушам ви.

— След раната на първо място бих споменал травматичен шок.

— Забравете за него — това е недопустимо.

— Кой казва? — попита докторът и се усмихна.

— Аз и въобще не се опитвам да бъда забавен. Интересува ме тялото, не главата. Аз ще преценя нейното състояние.

— Местен жител ли е? — попита лекарят и погледна собственика на Транкуилити Ин. — Още един Ишмаел, само че бял и по-възрастен? Мисля, че не е медицинско лице.

— Моля те, отговори му.

— Е, добре. Куршумът е минал в лявата част на шията само на милиметри от жизненоважни центрове. Ако са били засегнати, със сигурност щяхте да останете без глас или щяхте да сте мъртъв. Промих раната и я заших. Известно време ще ви бъде трудно да си движите главата, но това е най-обща преценка на уврежданията.

— Казано накратко, сега вратът ми е много схванат, но ако мога да вървя…

— С две думи — това е всичко.

— В крайна сметка причината е в ракетата — каза меко Джейсън и отпусна внимателно врата си на възглавницата. — Явно го е ослепила достатъчно.

— Какво? — Сен Жак се надвеси над леглото.

— Няма значение… Хайде да видим колко добре мога да ходя — само симптоматично.

Борн се плъзна по леглото, спусна бавно крака на пода и завъртя глава към зет си, който понечи да му помогне.

— Не, благодаря ти, братко. Трябва сам да проверя.

Стоеше прав и усещаше, че превръзката, която ограничаваше движенията му, става все по-неудобна. Пристъпи напред и почувства болки от натъртванията в слабините, но все пак това бяха само натъртвания и следователно — нещо незначително. Една топла баня щеше да намали болките, а лечението, свръхсилният аспирин и мехлемът щяха да му позволят по-нормална подвижност. Оставаше проклетата превръзка около врата. Тя не само го душеше, но и го караше да завърта рамене, за да може да погледне в която и да било посока… „Все пак — разсъди той, — за човек на моята възраст можех да бъда и доста по-зле.“

— Не можем ли да поразхлабим тази огърлица, докторе? Направо ме задушава.

— Може, но съвсем малко. Предполагам, че не искате да рискувате да се разкъсат шевовете?