Робърт Лъдлъм - Ултиматумът на Борн

Джейсън Борн скочи на крака, притича до вратата и я отвори. Затръшна я след себе си и се втурна във всекидневната на вилата, за да застане лице в лице с намръщения канадски лекар.

— Чух някакъв шум оттатък — каза докторът. — Всичко наред ли е?

— Трябва да изляза. Седнете на пода.

— Ама вижте какво! През превръзката ви е избила кръв, шевовете…

— Залепи си задника на пода !

— Не сте на двадесет и една, господин Уеб…

— Гледай си работата! — изкрещя Борн и изтича навън. Втурна се по осветената пътека към главния комплекс и изведнъж осъзна оглушителната музика на метъл-състава, чиито усилени звуци се лееха из околностите от двадесетината високоговорители, приковани по дърветата.

Изригващата какофония бе смазваща и Джейсън помисли, че това не е в негова вреда. Ангъс Маклиъд удържа думата си. В огромната кръгла стъклена трапезария се бяха събрали малкото останали гости и немногобройният персонал, което бе сигнал, че Хамелеона трябва да смени окраската си. Знаеше намеренията на Чакала не по-зле от своите собствени, което означаваше, че убиецът ще направи точно това, което самият той би направил при тези обстоятелства. Гладният вълк влезе с потекли лиги в пещерата на обърканата, преследвана от него жертва и изтръгна ценно парче месо. Така щеше да направи и Борн, като смени кожата на митичния хамелеон с тази на един много по-голям хищен звяр — например на бенгалския тигър, и той щеше да разкъса с челюстите си чакала на парчета… Защо тази представа беше важна за него? Защо? Знаеше отговора и това го изпълни с чувство на празнота, с копнеж по нещо, което бе минало — вече не беше Делта, опасният партизанин от „Медуза“. Не беше и Джейсън Борн от Париж и Далечния изток. Възрастният, значително по-възрастният Дейвид Уеб продължаваше да пречи, да се меси и да се опитва да открие разум в умопомрачението и насилието.

Не! Махни се от мен! Ти си нищо, а аз съм всичко!… Махни се, Дейвид, за Бога, махни се.

Борн напусна пътеката и затича през режещата дива тропическа трева към страничния вход на хотела. Внезапно притаи дъх, забави крачка и продължи да върви спокойно — на вратата се появи някаква фигура. Но щом разпозна човека, продължи да тича. Беше един от многобройните членове на персонала на Транкуилити, които помнеше, и един от тези, които му се искаше да може да забрави. Казваше се Причард, помощник-ръководител и беше непоносим сноб и словоохотлив досадник, макар че работеше много. Не позволяваше на никого да забрави колко важно е семейството му в Монсера, особено чичо му, който беше заместник-директор по имиграционните въпроси — плюс, който не бе съвсем случаен за Транкуилити Ин, както подозираше Дейвид Уеб.

— Причард! — изкрещя Борн и отиде при мъжа. — Донесе ли бинтовете?

— О, сър! — извика помощник-ръководителят, очевидно объркан. — Но вие сте тук! Казаха ни, че сте заминали днес следобед…

— Глупости!

— Сър? На устните ми напират думи на неизразима мъка и съболезнования…

— Дръж ги затворени, Причард. Разбираш ли ме?

— Разбира се. Не бях тук тази сутрин, за да ви засвидетелствам най-дълбоките си чувства, тъй като господин Сен Жак ме помоли тази вечер да бъда на работа и да остана цяла нощ, макар че всъщност…

— Причард, бързам. Дай ми бинтовете и не казвай на никой — на никой , че си ме видял. Искам това да ти бъде съвършено ясно.

— О, ясно ми е, сър — каза Причард и му подаде три различни пакетчета еластичен бинт. — Можете да бъдете спокоен, никой няма да научи, така както няма да научи и че съпругата и децата ви бяха тук… Ох, да ме прости Господ! Простете, сър!

— Ще ти простя, а също и Господ, но ако държиш устата си затворена.

— Запечатана. Ще бъде запечатана. Аз съм много надежден човек!

— Ако злоупотребиш с доверието ми, ще те застрелям. Ясно ли ти е?

— Сър!

— Не се преструвай, Причард. Иди сега във вилата и кажи на господин Сент Джей да не мърда оттам и че ще поддържам връзка с него. Разбра ли ме? Да не мърда оттам… Всъщност ти също.

— Вероятно бих могъл…

— Млъкни. Изчезвай оттук!

Бъбривият помощник-ръководител затича през поляната, после по пътеката, водеща към източните вили, а Борн продължи към вратата и влезе вътре. Втурна се нагоре по стъпалата, като ги вземаше по две наведнъж — само преди години щяха да бъдат по три, и стигна кабинета на Сен Жак, останал без дъх. Влезе, затвори вратата и бързо отиде до килера, където знаеше, че зет му има няколко комплекта дрехи. Двамата с него бяха с приблизително еднакви размери — нестандартни, както твърдеше Мари, и Джони често бе ползвал саката и ризите на Дейвид Уеб, когато им бе на гости. Джейсън избра комбинацията с най-убит цвят — леки сиви панталони и памучно тъмносиньо яке. За щастие единствената риза, която можа да намери, беше също от памук, кафява и с къс ръкав. Дрехите му нямаше да изпъкват на светлината или да я отразяват.