Робърт Лъдлъм - Ултиматумът на Борн

Сега беше тихо. Никакъв звук отвътре, никакво движение на хора, нищо. Само мъждукащата светлина от електрическите свещи. Борн се запромъква и стигна до пътеката. Там свали камерата, сламената шапка и отвори калъфа с ракетите. Извади една, мушна я в колана си и намести пистолета си до нея. Бръкна в левия джоб на сакото, взе запалката и я стисна в ръка. Изправи се и тръгна тихо и бързо към ъгъла на тропическата гора над тропическия бряг. Докато се промъкваше сантиметър по сантиметър покрай ъгъла на входа на параклиса, съобрази, че споменът за ракетите и за това как да ги запали датираше доста отпреди времето, прекарано в Манасас, Вирджиния. Той идваше чак от Париж — отпреди тринадесет години и беше свързан с едно гробище в Рамбуйе. И с Карлос… Доближи рамката на открехнатата врата. Бавно, предпазливо приближи лице до процепа и погледна вътре.

Ахна. Дъхът му секна и усети как, въпреки че не можеше да повярва на очите си, го изпълват ужас и гняв. На издигнатия подиум пред редиците пейки от блестящо дърво лежеше младият Ишмаел. Тялото му беше преметнато през аналоя, ръцете му висяха, а лицето му бе насинено и наранено. От устата му струеше кръв и капеше по пода. Чувство на вина завладя Джейсън. То бе внезапно, всепоглъщащо и опустошаващо, а в ушите му звънтяха думите на стария французин: Може да умрат и други, да бъдат избити невинни хора.

Избити! Едно дете беше убито! Бяха му подхвърлили обещания, но вместо тях го бяха пратили на смърт… О, Господи! Какво направих?… Какво мога да направя?

По лицето му се лееше пот, а очите му блуждаеха. Извади сигналната ракета, щракна запалката и с трепереща ръка я поднесе към червения край. Последва мигновено възпламеняване. От бялата горещина изригна бял пламък, съскайки като множество яростни змии. Джейсън я хвърли в параклиса към далечния край, втурна се навътре, завъртя се и затръшна тежката дървена врата зад себе си. Хвърли се на пода под последната редица, извади радиостанцията от джоба си и натисна бутона „Предаване“.

— Джони, параклиса! Обкръжете го!

Не изчака отговора на Сен Жак — това, че чу гласа му, беше достатъчно. Ракетата съскаше и изригваше непрекъснати пламъци и от стъклата на прозорците се отразяваха снопове цветна светлина. Борн запълзя с пистолет в ръка към отдалечения страничен кораб. Очите му се движеха непрестанно и поглъщаха всичко, което не помнеше за този параклис. Единственото място, което не можеше да погледне отново, бе аналоят с тялото на детето, което беше убил… От двете страни на издигнатия подиум имаше тесни проходи като арки, закрити със завеси. Те приличаха на театрални врати, водещи към крилата на сцената. Въпреки силната мъка, която го терзаеше, в Джейсън Борн беше бликнало дълбоко чувство на доволство, дори на някакво патологично въодушевление. Смъртоносната игра отиваше към победен край. Карлос бе подготвил един доста сложен капан, а Хамелеона го бе обърнал. Делта от „Медуза“ го беше завъртял! Зад една от закритите със завески арки беше наемният убиец от Париж.

Борн се изправи на крака, опрял гръб на стената отдясно, и вдигна пистолета си. Стреля два пъти към лявата арка, при което завесата се разлюля. После скочи зад последния ред и започна да лази към другата страна на параклиса. Застана на колене и стреля още два пъти към арката вдясно.

Някаква фигура се хвърли в паника през завесата и политна напред, стиснала плата. Тъмночервената тъкан се съдра и обви раменете на човека, докато той падаше. Борн се втурна към него, като крещеше името на Карлос, и стреля отново и отново, докато изпразни пълнителя. Внезапно някъде отгоре последва експлозия, която пръсна част от оцветеното стъкло високо над лявата стена. Докато цветните парчета се носеха из въздуха и падаха на пода, в средата на отвора се появи мъж, застанал на корниза отвън. Между него и Борн бе съскащата, ослепително светеща ракета.

— Патроните ти свършиха — каза Карлос на шокирания Джейсън Борн. — Тринадесет години, Делта. Тринадесет отвратителни години. Но сега вече ще стане ясно кой е спечелил.

Чакала вдигна пистолета си и стреля.

Борн се хвърли към пейките и усети обгаряща, ледена топлина, която разкъса врата му. Строполи се между втората и третата редица и главата и хълбоците му се удариха в лъскавото кафяво дърво. Заби нокти в пода, картината пред очите му се размаза и той усети като че ли пропада в тъмен облак. От много, много далеч дочу гласове, които крещяха истерично. След което последва пълна тъмнина.