Робърт Лъдлъм - Ултиматумът на Борн

Карибското слънце ставаше все по-оранжево и бавно пълзеше по пътя към водния си хоризонт. Скоро сенките на залеза щяха да запълзят из Монсера и останалите острови. И не след дълго щеше да дойде тъмнината, а с нея и мигът на Чакала. Но също и на Хамелеона.

— Складова стая, нещо ново? — попита Борн по радиото.

— Rien, monsieur 9 9 Нищо, господине (фр) — Б. пр. .

— Джони?

— Намирам се на покрива с шест души от патрула. Нищо.

— Как върви подготовката на вечерята и забавата?

— Преди десет минути пристигна с кораб от Плимут нашият метеоролог. Страх го е да лети… А Ангъс прибави на таблото за съобщения чек за десет хиляди, остава да се постави подписа и името на предявителя му. Скоти беше прав — ще присъстват и седемте двойки. Ние сме общество, на което след пет минути мълчание отново не му пука за нищо.

— Кажи ми нещо, което не ми е ясно, братко… Край. Тръгвам отново към параклиса.

— Радвам се да чуя, че някой отива там. Едно копеле от Ню Йорк каза, че там човек получавал особено усещане, но повече не съм го виждал. Поддържай връзка с нас, Дейвид.

— Разбира се, Джони — отвърна Джейсън Борн.

Пътеката към параклиса ставаше все по-тъмна, като високите палми и гъстата зеленина над брега спираха лъчите на залязващото слънце. Джейсън бе почти готов да се върне и да поеме към магазина за рибарски принадлежности, за да вземе джобно фенерче, когато изведнъж, като че ли по някакъв фотоелектрически знак, оживяха сини и червени потоци светлина, които хвърлиха наоколо големи кръгове. За момент Борн осъзна, че се бе озовал внезапно, твърде внезапно в тунел от пищни, ярки цветове, изрязан в тропическата гора. Той беше объркващ и следователно — обезпокояващ. Джейсън беше подвижна, осветена мишена в ослепителна цветна галерия.

Навлезе бързо в шубрака извън потоците светлина. Дивите храсти го пареха по голите крака. Продължи навътре в обгръщащата го зеленина и тръгна в полутъмнината към параклиса. Стъпваше бавно и напредваше с мъка, тъй като влажните пълзящи растения се оплитаха около ръцете и краката му. Бе проговорил инстинктът. Стой извън светлината, извън люлеещите се ярки, прекалено пищни цветове, повече подходящи за островен карнавал .

Чу се тъп звук! Някакво тупване, което не беше част от звуците на крайбрежната гора. Последва стенание, преминало в конвулсивен вик, който замря — може би бе заглушен… или сподавен? Джейсън се приведе и стъпка по стъпка си проби път през спъващите го вездесъщи стени от храсти, докато накрая видя дебелата катедрална врата на параклиса. Тя беше открехната и мекият, пулсиращ блясък на електрическите свещи проникваше в пороите синя и червена светлина, падащи на пътеката отвън.

Мисли! Разрови паметта си. Спомни си! Бе идвал само веднъж в храма и тогава беше смъмрил шеговито зет си, задето бе похарчил толкова пари за едно безполезно допълнение към Транкуилити Ин.

— Поне е необикновено — бе казал Сен Жак.

— Не е, братко — бе отвърнала Мари. — Не се връзва с всичко останало. Това не е място за уединение.

— Да предположим, че някой получи лоши новини. Разбирате ли, наистина лоши…

— Дай му тогава нещо да пийне — беше се пошегувал Уеб.

— Елате да влезем. В оцветените стъкла съм поставил символи на пет различни религии, включително и Шинто.

— Не показвай сметките на сестра си точно за тази — беше прошепнал Уеб.

Вътре. Имаше ли врата вътре? Друг изход?… Не, нямаше. Само пет или шест реда пейки, после някакъв парапет пред аналоя под прозорците с цветни стъкла, изрисувани от местни занаятчии.

Вътре. Там имаше някой. Ишмаел? Объркан гост на Транкуилити? Младоженец, дошъл на сватбено пътешествие и внезапно обхванат от дълбоки съмнения, за жалост — твърде късно? Борн отново бръкна в джоба върху гърдите си и извади миниатюрната радиостанция. Поднесе я към устните си и заговори меко:

— Джони?

— Още съм на покрива.

— Аз съм при параклиса. Влизам вътре.

— Там ли е Ишмаел?

— Не знам. Но има някой.

— Нещо не е наред ли, Дейв? Гласът ти ми се струва…

— Всичко е наред — прекъсна го Борн. — Само проверявам… Какво има зад сградата? На изток от нея?

— Гори.

— А пътеки?

— Имаше една преди няколко години, но вече е зараснала. Строителите я използваха, за да отиват до водата… Ще изпратя двама души от охраната.

— Не! Ще ти се обадя, ако имам нужда от теб.

Джейсън пъхна радиото в джоба си и се взря във вратата на параклиса, все още приведен.