Робърт Лъдлъм - Ултиматумът на Борн

Тежката лампа на бюрото с дебелата месингова поставка — грабна я, отскубна шнура и я стовари върху чекмеджето. Отново и отново, и отново, докато не раздроби дървото и не разби процепа, който държеше малкия вертикален език на ключалката. С рязко движение отвори чекмеджето, и това, което видя вътре, го изпълни с ужас.

В подплатена пластмасова кутия лежаха една до друга две спринцовки, чиито цилиндри бяха пълни с еднакъв жълтеникав разтвор. Не беше необходимо да знае химическия състав, имаше толкова много непознати за него вещества, които щяха да свършат работа. Точна смърт във вените.

Нито пък беше необходимо да му казват, за кого са предназначени. Две тела едно до друго в леглото. Той и жена му, единодушно избрали окончателно спасение. Колко основно беше обмислил всичко Монсеньора! И той да умре! Един мъртъв старец от армията на Чакала, който се е справил с всичките мерки за охрана, убил е и е насякъл най-скъпите същества за лютия враг на Карлос, Джейсън Борн. И, естествено, зад тази блестяща манипулация ще прозира сянката на самия Чакал!

„Това не влизаше в договора! Аз — да, но не и жена ми! Ти ми обеща!“

Болногледачката. Ангел не на милосърдието, а на смъртта! Човекът, известен на остров Транкуилити като Жан-Пиер Фонтен, тръгна с възможно най-бързата си крачка към вестибюла, към „екипировката“ си.

Огромната сребриста състезателна лодка с двата си грамадни мотора се блъскаше във вълните, минаваше ту над тях, ту през тях. На късия нисък мостик Джон Сен Жак я направляваше между опасните рифове. Мощният прожектор осветяваше бурните води ту на пет, ту на петдесет метра пред носа. Джони крещеше без да спира в радиопредавателя, микрофонът се люлееше пред мокрото му лице. Противно на всякаква логика, се надяваше да събуди някого на Транкуилити.

Беше на над три морски мили от острова, ориентираше се по обраслата с водорасли скала във водата. По права линия остров Транкуилити беше много по-близо до Плимут, отколкото до летище „Блакбърн“ и ако човек познаваше плитчините, нямаше да му отнеме повече време да стигне с лодка, отколкото с хидроплан, който след излитането от „Блакбърн“ трябваше да направи вираж на изток и да хване преобладаващите западни ветрове, за да кацне на вода. Джони не беше сигурен защо тези сметки все му пречат да се съсредоточи, може би защото го караха да се чувства по-добре, вдъхваха му увереност, че това е най-доброто, което можеше да направи. По дяволите! Защо винаги беше „най-доброто, което може да се направи“ а не просто „най-доброто“? Не можеше повече да оплесква нещата, не сега, не тази нощ! Господи, та той дължеше всичко на Map и Дейвид! Може би дори повече на това лудо копеле, зет си, отколкото на собствената си сестра. Дейвид, откаченият Дейвид. Понякога се питаше дали Мари изобщо знае за неговото съществуване!

— Ти изчезвай, братле, аз ще се погрижа за това.

— Не можеш, Дейвид. Аз го направих. Аз ги убих!

— Казах, изчезвай!

— Помолих те да ми помогнеш, не да поемаш моята отговорност.

— Не виждаш ли, че отговорността е моя? И аз щях да направя същото, така че гледам на себе си като на виновник за станалото.

— Това е лудост!

— Лудостта е част от играта. Някой ден може би ще те науча как да убиваш чисто, без да оставяш следи. Междувременно слушай адвокатите.

— Ами ако изгубя делото?

— Аз ще те измъкна. Ще ти помогна да избягаш.

— Как?

— Пак ще убивам.

— Не мога да повярвам! Един преподавател, един учен… Не ти вярвам. Не искам да ти вярвам — та ти си съпруг на сестра ми!

— Тогава не ми вярвай, Джони. Забрави всичко, което казах, и никога не споменавай пред сестра си, че съм го казал.

— Това е другият човек в теб, нали?

— Мари те обича много.

— Това не е отговор! Тук, в този момент, ти си Борн, нали? Джейсън Борн!

— Никога, никога вече няма да се връщаме на този разговор, Джони. Разбираш ли ме?

Не, никога не го беше разбирал, мислеше си Сен Жак, докато вихърът и мълниите обгръщаха лодката от всички страни. Дори когато Мари и Дейвид се мъчеха да възстановят бързо топящото му се самочувствие, като му предлагаха да започне нов живот на островите. Начален капитал, бяха казали те. Да си построят къща, а после той да реши накъде да тръгне оттам. Можели да го финансират в известни граници. Защо бяха искали да му помогнат? Защо му бяха помогнали?

Не „те“, а той. Джейсън Борн.

Джон Сен Жак го разбра миналата сутрин, когато вдигна телефона до басейна и един местен пилот му каза, че някой е разпитвал на летището за жена с две деца.