Робърт Лъдлъм - Ултиматумът на Борн

— Джони! Джони, престани! — гласът на Мари най-после стигна до съзнанието му. — Чуваш ли ме? Нищо не ни се е случило? Децата са в друга вила, добре сме!

Лицата над него и около него постепенно идваха на фокус. Между тях бяха и двамата старци, единият от Бостън, другият от Париж.

— Ето ги! — изскимтя Сен Жак и рязко се надигна, но Мари се хвърли върху него и му попречи да стане. — Ще ги убия, копелетата с копелета!

— Не! — изкрещя сестра му и с помощта на човек от охраната, чиито силни ръце го сграбчиха за раменете, не му позволи да мръдне. — Сега те са двама от най-добрите ни приятели.

— Вие не знаете кои са! — извика Сен Жак, опитвайки се да се освободи.

— Напротив, знаем — прекъсна го Мари, сниши глас и долепи устни до ухото му. — Достатъчно, за да сме наясно, че могат да ни отведат до Чакала…

— Те работят за Чакала!

— Единият от тях е работил — каза сестра му. — Другият дори не е чувал за Карлос.

— Ти не разбираш! — прошепна Сен Жак. — Това са старците… „Старците от Париж“, армията на Чакала! Конклин се свърза с мен в Плимут и ми обясни… те са убийци!

— Още веднъж ти казвам, единият е бил, но вече не е, вече няма заради кого да убива. Другият… другият е глупава, безобразна грешка, но само толкова, нищо повече, и благодаря на Бога, че е така — заради него самия.

— Всичко това е лудост…

— Да, лудост е — съгласи се Мари и кимна на човека от охраната да помогне на брат й да се изправи. — Хайде, Джони, трябва да обсъдим някои неща.

Бурята бе отминала като изчезнал в нощта свиреп разбойник и бе оставила след себе си пораженията от своя бяс. Светлината на ранната зора проби мрака на източния хоризонт и постепенно през утринната мъгла се показаха синьозелените острови около Монсера. Мари, брат й и двамата старци седяха на терасата на неговата вила. Пиеха кафе и разговаряха вече около час, хладнокръвно обсъждаха всяка ужасяваща подробност, правеха безпристрастна дисекция на фактите. Възрастният псевдоветеран от Франция бе получил уверения, че ще бъде направено всичко необходимо за жена му, след като бъде възстановена телефонната връзка с големия остров. Той искаше, ако има такава възможност, да бъде погребана на островите. Тя би го разбрала. Франция нямаше да й предложи нищо повече от един унизително евтин гроб.

— Ще го уредим — каза Сен Жак. — Благодарение на вас сестра ми е жива.

— Благодарение на мен, младежо, тя можеше да умре.

— Щяхте ли да ме убиете? — попита Мари, изучавайки лицето на стария французин.

— Определено не, след като видях какво е приготвил Карлос за мен и жена ми. Той наруши споразумението, не аз.

— А преди това?

— Преди да видя спринцовките и да разбера нещата, които бяха съвсем очевидни, тогава ли?

— Да.

— Трудно е да се отговори, споразумението си е споразумение. И все пак, да извърша това, което се изискваше от мен, би означавало да пренебрегна саможертвата на жена си, не разбирате ли? Но Монсеньора ни бе подарил години на относително щастие, които без него нямаше да са възможни… Просто не зная. Може би щях да стигна до извода, че му дължа вашия живот… вашата смърт, но с положителност не и смъртта на децата… Да не говорим пък за другото.

— Кое друго? — поиска да разбере Сен Жак.

— По-добре не питайте.

— Аз мисля, че щяхте да ме убиете — каза Мари.

— Казвам ви, не зная. Нямам нищо лично против вас. За мен вие не бяхте личност, бяхте просто един случай, който е част от делово споразумение.

— Господи, вие сте убиец — рече тихо брат й.

— Аз съм много неща, господине. Не искам прошка на този свят, оня свят е друг въпрос. Винаги е имало обстоятелства…

— Галска логика — отбеляза Брендън Патрик Префонтен, бивш съдия от Първи районен съд в Бостън, докосвайки разсеяно разранената нежна кожа на врата си под опърлената бяла коса. — Слава Богу, никога не ми се е налагало да излагам доводите си пред съда, всяка от страните си има своите основания. — Лишеният от права юрист се изсмя. — Пред себе си виждате един престъпник, справедливо обвинен и справедливо осъден. Единственият оневиняващ аспект в моите престъпления е, че бях заловен, а толкова много други не бяха и не са.

— Може би между нас все пак има някакво родство, господин съдия.

— Ако трябва да правим сравнения, сър, моят живот е много по-близък до живота на свети Тома Аквински…

— Изнудване — прекъсна го Мари.

— Не, всъщност бях обвинен в злоупотреба със служебното положение. В приемане на подкупи за благоприятни решения, нещо от този род. Господи, у нас в Бостън всичко е или бяло, или черно! В Ню Йорк това е стандартна процедура — оставяш парите на съдебния пристав, така че да има за всички.