Робърт Лъдлъм - Ултиматумът на Борн

Премигвайки, зашеметен от разказа на французина, Префонтен се наведе над масата.

— Но кой е Джейсън Борн? — попита той.

— Моят съпруг, Дейвид Уеб — отвърна Мари.

— О, Боже мой — прошепна съдията. — Ще ми дадете ли да пийна нещо, ако обичате?

Джон Сен Жак извика:

— Роналд!

— Да, шефе! — обади се отвътре човекът от охраната, чиито силни ръце бяха държали преди час раменете на работодателя му във вила Двадесет.

— Донеси ни уиски и бренди, ако обичаш. Барът би трябвало да е зареден.

— Сега, сър.

Оранжевото слънце на изток изведнъж се разгоря и лъчите му пронизаха остатъците от утринната мъгла. Тишината около масата бе нарушена от мекия глас на стария французин, който говореше със силен акцент:

— Не съм свикнал на такова обслужване — рече той с поглед безцелно зареян отвъд перилата на балкона, към все по-ярките води на Карибско море. — Когато се поръчва нещо, все ми се струва, че аз трябва да изпълня поръчката.

— Няма повече да е така — каза тихо Мари. И след това добави: — … Жан Пиер.

— Мисля, че с това име може да се живее…

— Защо не тук?

— Какво говорите, мадам?

— Помислете си върху това. Париж може би е не по-малко опасен за вас, отколкото улиците на Бостън за нашия съдия.

Въпросният съдия беше потънал в собствените си празни блянове, докато на масата се подреждаха бутилките, чашите и кофичката с лед. Без никакво колебание Префонтен протегна ръка и си наля порядъчно количество от най-близката бутилка.

— Трябва да ви задам един-два въпроса — каза отчетливо той. — Удобно ли е?

— Питайте — отвърна Мари. — Не съм сигурна дали ще мога, или ще искам да ви отговоря, но опитайте.

— Изстрелите, цапаниците по стената — моят братовчед тук твърди, че тези думи и червената боя са били по негово нареждане.

— Вярно е, приятелю. Изстрелите също.

— Защо?

— Всичко трябва да бъде така, както се очаква да бъде. Изстрелите бяха допълнителен елемент за привличане на вниманието към това, което трябваше да се случи.

— Но защо?

— На това ни научи Съпротивата — не че някога съм бил Жан Пиер Фонтен, но и аз имам своето скромно участие. Наричаше се „поставяне на ударението“, изява, от която става ясно, че акцията е дело на Съпротивата. Всички там го знаеха.

— А тук защо?

— Болногледачката, изпратена от Чакала, е мъртва. Няма кой да му съобщи, че инструкциите му са изпълнени.

— Непонятна галска логика.

— Неоспорим френски здрав разум.

— Защо?

— Утре към обед Карлос ще бъде тук.

— О, Боже!

Телефонът във вилата зазвъня. Джон Сен Жак излетя от мястото си, но сестра му го изпревари и се втурна към хола. Вдигна слушалката.

— Дейвид?

— Алекс се обажда — каза задъхан глас от другата страна на линията. — Господи, преди три часа съм поставил това нещо на автоматично набиране! Вие добре ли сте?

— Живи сме, но това не беше предвидено.

— Старците! Старците от Париж! Джони успя ли…

— Джони успя, но те са на наша страна!

— Кои?

— Старците…

— Това, което говориш, в никакъв случай не може да бъде вярно!

— Може! Ние контролираме положението тук. Какво става с Дейвид?

— Не зная! Телефонните линии бяха прекъснати. Страшна каша е. Обадих се в полицията да тръгват натам…

— Остави полицията, Алекс! — проплака Мари. — Повикай войската, флота, скапаното ЦРУ! Ние сме обкръжени!

— Джейсън няма да позволи. Не мога да се обърна срещу него сега.

— Тогава имай предвид и това, Чакала утре ще бъде тук!

— О, Господи! Трябва отнякъде да му намеря реактивен самолет.

— Направи нещо!

— Ти не разбираш, Мари. Старата „Медуза“ излиза на повърхността…

— Кажи на този мой съпруг, че „Медуза“ е минало! Чакала обаче не е и утре ще долети тук!

— Дейвид ще дойде, знаеш това.

— Да, зная… Защото сега той е Джейсън Борн.

— Братко Зайко, сега не е както преди тринадесет години, просто си с тринадесет години по-стар. Не само че няма да има никаква полза от теб, ами направо ще пречиш, ако не си починеш. Най-добре да поспиш малко. Изгаси лампите и подремни на онзи разкошен диван в хола. Аз ще обслужвам телефоните, които няма да звънят, защото никой не се обажда в четири часа сутринта.

Гласът на Кактус заглъхна, когато Джейсън влезе в тъмния хол с уморени крачки и натежали като олово клепачи. Падна на дивана и бавно, с усилие вдигна един след друг краката си върху възглавниците. Впери поглед в тавана. „Почивката е оръжие, тя решава изхода на битката“ — Филип Д’Анжу. „Медуза“. Екранът на мислите му угасна и сънят дойде.