Робърт Лъдлъм - Ултиматумът на Борн

Внезапно някъде отвън се чу остър писък, рев от страх и болка, така добре познат на Джейсън. Както и на Кактус, който прошепна, стиснал здраво клепачи.

— Гръмна единия. Тоя гадняр гръмна единия от братята!

— Ще се свържа с Конклин — каза Джейсън и свали телефона от бюрото. — После ще изляза и ще го пипна… О, Боже! Линията е прекъсната — или проводниците са прерязани!

— Този скапаняк добре се ориентира тук.

— Аз също, Кактус. Стой колкото можеш по-тихо. Ще се върна за теб…

Чу се още един вик, този път по-тих, по-кратък, по-скоро издихание, отколкото писък.

— Боже, прости ми — промърмори старият чернокож мъж с мъка, от цялата си душа. — Остана само още един…

— Ако някой трябва да моли за прошка, това съм аз — извика Борн. Гласът му беше гърлен, задавен. По дяволите! Кълна ти се Кактус, изобщо не мислех, дори и през ум не ми е минавало, че може да се случи нещо такова.

— Разбира се, зная. Познавам те още от едно време, братко, и никога не съм чувал да си искал от някого да поема някакъв риск заради тебе… Винаги е ставало обратното.

— Ще те изтегля оттатък — прекъсна го Джейсън и задърпа килимчето, за да премести Кактус вдясно от бюрото, така че лявата ръка на стария човек да бъде достатъчно близо до бутона на алармената инсталация. — Ако чуеш нещо, видиш нещо или почувстваш нещо, включи сирената.

— Къде отиваш? Искам да кажа как?

— От другата стая. През друг прозорец.

Борн изпълзя по пода до разбитата врата, шмугна се през нея и изтича в хола. Отсреща имаше двукрила френска врата, която излизаше на открита тераса. Спомни си, че когато беше с хората от охраната, бе видял бели градински мебели от ковано желязо в южния край на къщата. Промъкна се навън, извади автоматичния пистолет от колана, затвори дясното крило на вратата, наведе се и се отправи към храсталака в края на поляната. Трябваше да действа бързо. На везните бе поставен не само животът на трети, нямащ нищо общо с всичко това човек, заплашен от нелепа смърт, но и убиецът, който можеше да го отведе до престъпленията на новата „Медуза“, а тези престъпления щяха да послужат като примамка за Чакала. Да отклонят вниманието му, да го привлекат като магнит, да го вкарат в капана… Сигналните патрони — част от екипировката, която бе взел със себе си в Манасас. Двете „свещи“ за подаване на сигнал за тревога бяха в левия му заден джоб, всяка дълга петнадесет сантиметра и достатъчно ярка, за да бъде забелязана на километри. Запалени едновременно и разположени на разстояние една от друга, те щяха да осветят имението на Суейн като два прожектора. Едната на източната алея, другата до клетките на упоените кучета, които може би щяха да се събудят, да се подплашат, да се разбягат… Хайде! Бързо!

Джейсън запълзя през поляната, очите му бягаха на всички страни. Питаше се къде ли дебне убиецът и как ли невинната плячка, човекът, когото Кактус бе довел, успява да му избяга. Единият беше опитен, другият — не. Борн не можеше да допусне да изгуби живота си.

Готово! Откриха го! Два изстрела от двете му страни — куршуми от пистолет със заглушител — изсвистяха във въздуха. Стигна до южния бордюр на павираната алея, пресече я тичешком и се хвърли в шубрака. Измъкна от джоба единия от патроните, остави пистолета, увеличи пламъка на запалката, запали фитила и хвърли пращящата свещ вдясно от себе си. Тя падна на пътя. Само след секунди щеше да изригне ослепителен огън. Той се завтече наляво, под боровете, към задния двор на имението, със запалката и вторият патрон в едната ръка и автоматичния пистолет в другата. Тичаше вече успоредно на клетките с кучетата, когато патронът на алеята избухна в синкавобели пламъци. Запали и втория и го хвърли във висока дъга на стотина метра, точно пред клетките. Зачака.

И вторият патрон избухна в пращящи пламъци. Двете кълба ослепителна бяла светлина зловещо осветяваха къщата и южната страна на парка. Три от кучетата започнаха да скимтят, после немощно се опитаха да вият. Скоро щеше да се чуе яростният им лай. Борн забеляза някаква сянка до западната стена на бялата къща. Тя се раздвижи и попадна в осветеното пространство между патрона при клетките на кучетата и къщата. Силуетът се хвърли към прикритието на храстите, сви се там като неподвижна, но открояваща се част от очертанията на шубрака. Дали беше убиецът или неговата мишена?… Имаше само един начин да разбере. Ако беше убиецът и се окажеше добър стрелец, тактиката му нямаше да е особено удачна. Но все пак беше най-бързата.