Робърт Лъдлъм - Ултиматумът на Борн

— Аз лично нямам никакви въпроси, но получих съобщение за човек на име Уеб. Тук ли е?

— Аз съм Уеб — каза Джейсън Борн, разтревожен.

— Това опростява нещата. Трябва веднага да се обадите на господин Конк. Спешно било.

— Спешно ли?

Джейсън чу тракането на ограда някъде в обсега на имението. Убиецът се измъкваше!

— Вижте, полицай, телефоните тук още не работят… Имате ли телефон в колата?

— Не е за лично ползване, сър. Съжалявам.

— Но вие току-що казахте, че е спешно.

— Е, предполагам, че след като сте гост на генерала, мога да разреша. Обаче, ако е междуградски, по-добре да ми дадете номера на кредитната си карта.

— О, Боже. — Джейсън отключи портала и се завтече към патрулната кола. В този момент алармената инсталация в къщата бе включена отново. Включена и веднага пак изключена. Третият брат очевидно бе намерил Кактус.

— Какво, по дяволите, беше това? — извика младият полицай.

— Няма значение! — извика в отговор Джейсън, скочи в колата и грабна така добре познатия му полицейски телефон. Даде в централата номера на Алекс във Вирджиния, като си повтаряше непрекъснато: „Спешно е, спешно е!“

— Да? — обади се Конклин и благодари на оператора от полицията.

— Аз съм!

— Какво става?

— Много е сложно за обяснение. Какво толкова спешно има?

— Приготвил съм ти частен реактивен самолет на летище Рестън.

— Рестън ли? Това е на север оттук…

— На летището в Манасас нямат необходимите съоръжения. Изпращам кола да те вземе.

— Защо?

— Транкуилити. Мари и децата са добре, добре са! Тя контролира положението.

— Какво, по дяволите, означава това?

— Ела в Рестън и ще ти кажа.

— Това не ми е достатъчно!

— Чакала пристига там днес.

— Боже Господи!

— Приключвай нещата там и чакай колата.

— Ще тръгна с тази!

— Не! Недей, ако не искаш всичко да отиде по дяволите. Имаме време. Приключи нещата там.

— Кактус… ранен е… прострелян.

— Ще се обадя на Айвън. Той завчас ще се върне.

— Остана един от братята, само един, Алекс. Аз съм виновен за смъртта на другите двама, аз съм отговорен.

— Достатъчно. Престани. Прави това, което имаш да правиш.

— Не мога, дяволите да те вземат. Необходимо е тук да има някой, но няма да съм аз!

— Имаш право. Там има твърде много неща, които трябва да се запазят в тайна, а ти трябва да бъдеш в Монсера. Ще тръгна с колата и ще остана там вместо теб.

— Алекс, кажи ми какво се е случило на Транкуилити!

— Старците… твоите „старци от Париж“ ето какво се е случило.

— Те са мъртви — каза Джейсън Борн тихо.

— Не избързвай. Минали са на наша страна — поне, както разбирам, истинският е минал, а другият е някакво недоразумение.

— Те никога не са на ничия страна, освен на страната на Чакала, ти не ги познаваш.

— Нито пък ти. Чуй какво ще ти каже жена ти. Но сега се връщай в къщата и запиши всичко, което трябва да зная… И, Джейсън, трябва да ти напомня нещо. Надявам се, че ще намериш свое решение — наше решение — на Транкуилити. Защото, като имам предвид всичко, включително и собствения си живот, не мога да позволя още дълго да се противодейства на тази „Медуза“ само на наше равнище. Мисля, че го знаеш.

— Ти ми обеща!

— Тридесет и шест часа, Делта.

Раненият се беше притаил в гората зад оградата, притиснал изплашено лице към зелените летви. В осветеното от фаровете петно видя как високият мъж, който беше влязъл в патрулната кола, а сега излизаше от нея, непохватно, нервно благодари на полицаите. Не ги пусна вътре обаче.

Уеб. Убиецът бе чул името „Уеб“.

Това им беше напълно достатъчно. Беше напълно достатъчно за „Медуза“.

— Господи, колко те обичам — каза Дейвид Уеб, надвесен над телефонния автомат в чакалнята на частното летище в Рестън, Вирджиния. — Чакането беше най-лошото от всичко, чакането докато мога да поговоря с теб, да чуя лично от теб, че си съвсем, съвсем добре.

— А как мислиш съм се чувствала аз, скъпи? Алекс каза, че телефонните линии били прекъснати и че изпраща полицията, а аз исках от него да изпрати цялата проклета армия.

— Не можем да допуснем дори полицията, никъде нищо свързано с властите за момента. Конклин ми обеща най-малко още тридесет и шест часа… Може и да не ни потрябват. След като Чакала ще дойде в Монсера.

— Дейвид, какво се случи? Алекс спомена „Медуза“…

— Голяма каша е и той е прав, трябва да отнесе въпроса по-нагоре. Той, не ние. Ние ще стоим настрана. Много далеч настрана.